Погачата за новороденото бебе се прави на 40-я ден от раждането. Отива се в църква, след това вече всички може да виждат бебето, а майката може да го извежда сред хората.

Първите, които го виждат, са най-близките до семейството жени. Гостите трябва да дойдат по светло и да си тръгнат по светло. Желателно е да са млади раждали жени или бременни.

Погачата играе ролята на орисване – поканените, като добри феи, трябва да пожелаят нещо хубаво, например: да танцува добре, да пее добре, да изкарва пари, да е умно и т. н. Орисниците носят сладки неща, за да е сладък животът на детето, дават пари и подаръци, за да живее в изобилие. (Добре е орисниците да се консултират с майката - няма защо всички да затрупат едномесечното бебе с дрешки, които много скоро няма да му стават, съветват познавачите на ритуала)

Основен момент е разчупването на погачата. Две момичета чупят питката над главата на майката и бебето, а най-близката орисница държи отдолу кърпичка, в която събира трохите. Според българската традиция е важно момичетата, които чупят питката да имат двама живи родители. Първото парче е за бебето. То се увива в кърпичката и трябва да се качи на високо, така че детето да израсте високо и здраво. Кърпичката се връзва на възел, но той не трябва да е много стегнат, за да не стане скъперник. Жените в къщата гледат възелът да не е и прекалено разхлабен, за да не разпръсква спечелените с труд пари и да не изнесе покъщнината. Една от орисниците отчупва парченце от питката и го топва в мед, след което го допира до устните на бебето, за да е трудолюбиво като пчелите и животът му да е сладък и честит. След това всички се черпят с погачата, топната в мед. Задължително гостите се черпят само със сладки гозби, като и питиетата е желателно да са сладки.