Днешният ден беше много специален. Разбра го още от сутринта. Всички жени в дома получиха по една роза или карамфил, а Дениз знаеше, че щом една жена получава цвете, трябва да има някакъв специален повод за това – или рожден ден, или неочакван подарък от таен обожател. Малкият Дениз не знаеше какво означава „таен обожател", но явно беше нещо много важно, защото нежната половина от човечеството се изчервяваше само при изричането на това непонятно за него словосъчетание.
Днес очевидно всички жени имаха или рожден ден, или по някой тайнствен обожател, който ги е зарадвал, тъй като служителките в дома за сираци се разхождаха с грейнали лица и щастливи усмивки, а в ръцете си държаха роза или карамфил. Дениз рядко виждаше тези строги и вечно начумерени дами със сериозни физиономии в такова добро настроение, затова се престраши и попита какъв е поводът за тяхното внезапно щастие.

Вървеше по мокрия пясък. Морето шумеше, а студеният есенен вятър я блъскаше в гърдите. Не помнеше кога беше тръгнала и колко време вече вървеше. Стъмваше се, а тя отиваше все по-далече и по-далече, но й се струваше, че стои на едно място, а пясъкът пред нея бяга. Вълните се надигаха с ръмжене, а после се отдръпваха назад разбити и уморени.
Как започна това? Опитваше да си спомни минута по минута всичко, но нещо се губеше, разпадаше и се пръскаше като вълна, ударена в скала.

Разказ с неочакван край

Тя обичаше да пътува. Целият й съзнатален живот бе едно безкрайно пътешествие, без отправна точка или крайна цел. Затова бе създадена, затова живееше и съществуваше. Сякаш бе родена там, на прашния път, където започна нейното странстване из обетованата земя. Нямаше по-красиво нещо на света от тази плодородна почва, тучна трева, безкрайни житни полета, гори и планини, златни пясъци и сини морета. Раят беше тук, на Земята, точно в тази малка държава, разпростряла се уютно на Балканите, като царица на своя златен трон.

Елеонора вървеше бавно към моста.Облякла бе най-хубавата си рокля – червена, дълга, обвиваща се около крахката ѝ снага. Меките кестеняви къдри се диплеха по гърба, а по нежното ѝ лице нямаше никакъв грим.
Ето я реката,която щеше да я приюти и повече няма да ѝ се налага със сетни сили да се изправя след поредния удар на живота. Най-накрая ще получи прегръдка, без да моли и чака с години. Влажните и силни ръце на реката ще я обгърнат завинаги.