Приликата с действителни лица и събития е случайна

Късен следобед. Както си лежах лентяйски върху дивана пред телевизора, отдал се на лежерно бездействие и мързел, с бира в едната ръка и с чипса в другата, телефонът иззвъня и прекъсна моето неделно нищоправене. Можех да позная, че тъщата се обажда, дори по самия телефонен звън – сещате се, както когато коленете ви наболяват преди времето да се развали, така и на мен ми се разваляше настроението, когато тъщата се обаждаше. Наречето го шесто чувство, ама знаех, че е тя – по вибрациите ли я познах, по продължителното дрънчене на този безполезен уред или по гадното усещане в стомаха, което се надигна в мен и ми причини силно безпокойство, като на ученичка в първия учебен ден. Та реших да се направя на приятно разсеян и да не обръщам внимание на упоритото звънене.

На следващия ден

Цигара след цигара се редуваха в непрестанна последователност да успокояват изпънатите ми, като струна на китара, нерви. Всеки момент очаквахме влакът да пристигне и от вагона да слезе тъщата, като царска особа в цялото си приказно „великолепие". С жената притваряхме очи срещу яркото сутрешно слънце в напрегното очакване за грандиозната й визита, сякаш ни идваше на гости самата английска кралица.
Минутите обаче се нижеха една след друга, а от БДЖ-то отново закъсняваха.
След половин час нервно чакане съобщиха, че има някакъв проблем и влакът вероятно ще закъснее с още поне час.
- Нищо чудно – вметнах заядливо и погледнах жената с бялото она окото. - Там където има тъщи, винаги има и проблеми.
- Вместо да ми хвърляш белтъци и да ми се плюнчиш, правейки се на остроумен, ме заведи в кафенето – изръмжа тя на свой ред. – Имам нужда да пийна нещо.
Замъкнахме се бавно и славно към кафенето, в което имаше стар телевизор, по който излъчваха извънредна емисия новини. Взехме си по едно силно кафе, някакъв сладкиш и се настанихме на масата, точно срещу малкия телевизионен екран.
Кадрите показваха човешка суетня, пожарникари, горящи вагони и гъст пушек, който се издигаше във въздуха на тъмни кълбета. Развълнувана репортерка говореше нещо на зрителите, което ние не можехме да чуем, защото звукът бе изключен.
- Няма да се учудя, ако майка ти е подпалила влака – не можах да се стърпя и пуснах поредната хаплива шега към жената, която обаче като че ли изобщо не ме чу. Тя гледаше безмълвно към екрана, с невярващ поглед, в който се четеше пълно недоумение. Долната й устна потрепваше в нервен тик и се запитах дали не е прекалила с валериана. После, като на забавен кадър, видях как бавно вдигна дясната си ръка и посочи с показалец към екрана. Аз проследих с поглед движението й и на свой ред вперих очи в него. Не можете да си представите изумлението ми, когато видях до младата репортерка образа на тъщата. Да, самата тя бе застанала до нея и очакваше с очевидно нетърпение да й дадат думата, като от време на време посягаше към микрофона в ръката на журналистката, също като нетърпеливо малко дете, което си иска близалката.
- Това...това... – заекна жена ми. – Това майка ми ли е?
- Ами на нея прилича – успях да смутолевя. – Аз само се пошегувах, като казах, че сигурно е подпалила вагона, а то ще вземе да се окаже самата истина. Сто процента не е издържала и е запалила цигара, въпреки че е забранено.
Жената впери в лицето ми два чифта кръвясали очи, сякаш всеки момент щеше да подпали и мен с огнения си поглед. После се обърна към сервитьора и му извика на висок глас:
- Извинете, сервитьор! Бихте ли увеличили звука на телевизора, моля ви. Важно е! Дават майка ми по телевизията.
Келнерът хвърли отегчен поглед към жена ми, след което изсумтя нещо неразбираемо, което прозвуча като „шибани туристи" и насочи достанционното към малкия телевизор. Тъщата вече бе отнела микрофона от ръката на репортерката и даваше изявление.
-...е недопустимо и никога повече няма да използвам услугите на Български държавни железници – това бяха първите ясни думи, които успяхме да чуем. Беше се вживяла в своята роля на разгневен гражданин и ръкомахаше бясно, все едно чрез жестовете си искаше да каже всичко, което думите не успяваха. От време на време наместваше дебелата рамка на очилата върху кривия си нос и приглаждаше разрошената си и леко опърлена коса.
- ... и съм силно разочарована, защото съм редовен пътник, а това, което се случи днес е...
Дори не слушах какво приказваше, а само смаяно зяпах нелепата ситуация, която се разиграваше на живо в ефир. Горката репортерка отчаяно се опитваше да си възвърне откраднатия микрофон, но опитите й бяха умело възпирани от ловкостта и бързината на тъщата, която очевидно нямаше намерение скоро да приключи със своя собствен репортаж.
- Също така искам да се извиня на любимата си дъщеря и скъпия ми зет, че гостуването ми тази седмица отпада. Дано в момента да ме гледат, защото нямам възможност да им се обадя. Скъпички мои, трябва да се върна у дома с първия автобус, да се свържа с джипито си, за да излекувам стреса, който тези негодници от БДЖ ми причиниха. Слава Богу, че няма пострадали. Представяте ли си, ако имаше? Просто нямам думи да опиша колко съм възмутена и ...
След изречението, че визитата й отпада, не чух нищо повече. Думите й се сляха в една безспирна словесна дрънканица без никакъв смисъл, защото вече не я слушах. Просто не можех да повярвам на късмета си. Нямате си и представа какъв товар ми падна от плещите. Е, за един съвсем кратък миг на сляпо безрасъдство си помислих, че ако късметът бе решил да ми се усмихне още повече, тъщата щеше да се изпари яко дим заедно с горящия вагон, но бързо разкарах тези лоши и непристойни мисли от ума си. Човек трябваше да оценя и малкото щастие, което му се случваше. А повярвайте ми, в този момент нямаше по-щастлив мъж на планетата от моя милост.
Прегърнах жена си любвеобилно през рамото и прошепнах:
- Е, скъпа. Всичко е добре, когато свършва добре. Какво ще кажеш да поканим приятели довечера, за да ни помогнат с изяждането на всички тези вкусни гозби, които сготви вчера? Би било жалко, ако трябва да ги изхвърлим, нали?
Жената само кимна с глава, напълно безмълвна и неспособна да ми отговори. За първи път в съвместния ни живот се случваше тя да не знае какво да каже. Реших да не прекъсвам скъпоценното й мълчание и да се насладя на всеки миг, докато вътрешно триумфирах. Невъзможно бе да изтрия доволната физиономия от лицето си.
Докато шофирах обратно към дома, а жена ми седеше кротко до мен на седалката, вперила празен поглед в пътя пред нас, една мисъл не ми даваше мира.
„Дали все пак именно тъщата не бе подпалила вагона?"

* * *