В Библията има една притча, която се отнася до навечерието на Великия пост. Тогава църквата обръща внимание на потъналия в земни грижи човек и към спасиктелните истини на духовния живот. Преди началото на Великия Великденски пост в храма се чете притчата за митаря и фарисея, разказана в Глава десета от Евангелието на Лука.

Притча, която толкова много напомня днешното размирно време. Къде отиде увереността на доскорошния ни премиер Бойко Борисов? Навсякъде го иронизираха с позата на надут, самоуверен и нетърпящ критика държавник.

Горд, горделив, самозабравил се, невслушан в неволите и грижите на обикновените хора, достигнали прага на бедността, унизени, потиснати, безперспективни, но улеснявал монополите, като им създавал благоприятна безконтролна среда за големи печалби и свое безотговорно отношение дори към собствените си избиратели, както и за целия български народ. Не всяка капка кръв е петно върху него и доскоро управляващите. А тежък грях, с който се натоварва през почти 4-годишното си управление. Толкова горд, и толкова самоуверен, че в миг се срина пред общественото недоволство и сам подаде оставката си. В последната си реч в парламента, преди да подаде оставката си, той изреди всичките си досегашни успехи – магистрали, детски градини, спортни зали , усвоени евросредства и др., но не каза нито дума за това, заради което си отива – непосилните сметки на хората, които отдавна не са по джоба им и изкара общественото недоволство на улицата.

Крехкото обещание да намали цената на тока с 8 процента се оказа жалък, отчаян ход, който така и не може вече да изпълни. Вчера каза категорично, че няма да подаде оставка, за която настояват в парламента и от улицата, днес вече сам си я подаде. Гордостта, авторитета, самочувствието му се спукаха като надут под налягане балон.
И се случи като в онази притча, в която Спасителят изобличава душевното самодоволство и самомнение, опиращо се на външни дела. Особено гнусна в Неговите очи е гордостта и себепревъзнасянето – това тъничко подло чувство „не съм като другите, аз съм над другите", което царува в човешкото сърце.

- Скъп на Господа е този, който се смята за последен от всички, защото съзнава греховете си и искрено се кае за тях, надявайки се единствено на Божията милост. На Страшния Съд много такива грешници ще бъдат оправдани, а видни „праведници" получават осъждане заради фарисейските си дела. Преди да си отиде от света на хората Спасителят казва последната си заръка: „Този, който иска да бъде пръв, нека да бъде на всички слуга. Други заповеди към вас нямам".

И днес в навечерието на Великия пост, когато свеждаме глави в примирение към живота и делото на Спасителя, като че неслучайно се случват тези обществени трусове. Кой бил крив, кой прав, кой кого украл, кой ограбвал, у кого е вината – греховете днес могат да се оправдаят с думи, с адвокати и лобисти, но не и от Господа, когато дойде часът на всеки от нас да застане пред него. „Истина ви казвам, по-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото и един грах да бъде пропуснат в часа на Страшния съд".
Да си припомним това в началото на Великия пост, 40 дни преди саможертвата на Спасителя за нас, хората днес, тук и сега на земята.