Празникът е християнски, но в отколешните обреди са намесени самодиви, русалии и мълчани нощи

На 40-ия ден след Великден Православната църква отбелязва въздигането на Исус Христос в небесата – Възнесение Христово. Народът ни го нарича Спасовден. Празник е подвижен и се мени според Великден. Тази година се пада на 2 юни – денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България

Народната традиция свързва Спасовден с много древни и специфични народни вярвания и обичаи.

Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е отпуснал... Слънцето вече захожда... Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора, един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила...

Така започва разказът на Елин Пелин Спасова могила. За Монката – болнавото и хилаво сираче, тръгнало с дядо си към Спасова могила, с надежда за изцеление. Един останал от векове народен обичай, когато вечерта преди Спасовден и преди залез слънце, болните се завеждат на места, където расте – „росен" и там да пренощуват...

местности с името Росен

Там, където расте едно цвете с приятна, но тежка миризма – росен, наричан още роксосан или селим, а наблизо има и целебен извор или „самодивско кладенче".

В навечерието на Спасовден преди залез слънце болните пристигали тук. На самодивския извор те миели лицето си и оставяли белег – конец от дрехата си или монета. На поляната всеки гледал да намери място до някой росенов стрък и лягал на постелката си, като оставял до корена паничка с мед и питка хляб отгоре...

Всичко това се извършвало в пълно мълчание. Наставало абсолютно безмълвие и в нощта, в това множество от хора, не се чувала нито една въздишка. Защото вярвали, че посред нощ ще духне полибникът (вечерният вятър, побратим на самодивите), ще разлюлее цветовете на росена, а самодивите ще го съберат. Тогава и хвърляли върху болния знака си за изцеление или за смърт – зелена тревица или пръст...

Получили предсказанието преди първи петли, изведнъж всички скачали, като при даден сигнал, и се разбягвали тихо в тъмнината. Не трябвало да ги заварят тук слънчевите лъчи.

Дедите ни приписвали свръхестествени сили на самодивите и се пазели от ревнивите им очи. В повечето случаи те били невидими. Чувал се само гласът им и живеели накрай света. По нашите земи идвали по Благовец, когато всичко се раззеленява и престоявали до есента, до Секновение. Но най-активни самодивите били в дните след Спасовден –

Русалийската седмица

По това време самодивите събирали цвета на росена – билката, която им давала магическата сила. Ако някой ги зърнел, се разболявал от самодивска болест, толкова красиви и грациозни били.

Болните можели да се надяват на лек в навечерието на Спасовден. Те трябвало да преспят на самодивска поляна, край самодивски извор и да се измият с „мълчана вода" от самодивския кладенец.

Измиването и ръсенето с вода, която не е светена в църквата, а е тъй наречената „мълчана" или „ненапита" вода (понякога с билки в нея), се среща при много обреди по нашите земи – все стара практика от езическо време. За пръв път в България „ръсенето" е засвидетелствано при изпълнението на обряд от българския владетел хан Крум.

Танцът на Калушарите

от дунавското село Хърлец. Това е част от едни много интересни и нетрадиционни обреди за лекуване на русалската или самодивска болест. Практикували ги главно в Северозападна България през Русалийските дни (Русалиите) – дните между двата християнски празника Възнесение Христово и Свети Дух.

Съхранено е много пространно и интересно описание на мъжките русалийски дружини. Броят на членовете им винаги бил нечетен, а начело стоял ватаф – длъжност, която се предавала от баща на син. В дружината влизали само избрани хора, а всеки новопостъпващ полагал клетва с думите:

„В къщата ми да не пуши комин и да не гори огнище. Змии и гущери да вият гнезда и кукумявки и бухали да живеят и да мътят в нея. Дете да не ми заплаче; кон и кобила да не цвилят."

През русалийските дни дружината обикаляла по селата и играела за здраве и плодородие, но лекувала и болни. Всеки от участниците носел на калпака си венец от самодивски билки. Макар да не яздели, русалиите имали на обувките си железни шпори и малки звънчета, които подрънквали. Но главният атрибут на русалийството била тоягата, направена от здраво дърво – обикновено явор, ясен или дрян.

Съществували правила, които строго се спазвали. Само ватафът можело да влиза в разговор с жителите на селото, през което минавали. Когато дружината играела, никой не бивало да се кръсти, нито да ходи в църква. Не газели през река (водата пречиства) и не се делели един от друг.

Според вярването не бивало да се срещат две русалийски дружини. И ако все пак се случело, двете дружини се биели до победа. Падналите били погребвани на мястото на боя. Ето откъде са останали имената на Русалийските гробища.

Русалиите не пеели, а водели със себе си музиканти; с кавал, гайда, зурла, а понякога и с тъпан.

На Спасовден русалиите получавали тоягите си от ватафа. В неговия дом се пазели през годината. Никой не можел да играе, без атрибута на русалийското достойнство. Тоягата била здрава и се ползвала и за бой. Долният ѝ край бил заострен и подкован, като при танц се забивала в земята.

Била нашарена и украсена с разни висулки, които подрънквали, докато се премятала от ръка в ръка. Хората вярвали, че русалийската тояга има магическа сила, защото ватафът, който е длъжен да я приготви сам, правел дупка, в която слагал билки, а след това запушвал отвора с клин.

Русалийската дружина обикаляла селото и танцувала във всяка къща, а стопаните ги посрещали и дарували. Характерно за танца на русалиите е, че не се хващали никога за ръце. Играта била бърза, най-често ръченица, и според наблюдателите изпълнявана виртуозно. Напомняла танците през брачната нощ на сватбата. Мелодиите били живи, придружени с провиквания. Предадени изцяло на играта, русалиите изпадали в екстаз.

Последният танц на русалиите бил обратно в дома на ватафа и около знамето. Накрая той го прибирал заедно с всички тояги. Тогава русалиите сядали на обща трапеза, разделяли си даровете и парите от болните, на които са помогнали.