Очите им трескаво се разхождат по нас, радват ни се, но някак скрито, за да не бъдат похулени, че са се вдетинили

Казват, че оценяваме нещо, едва когато го загубим. Дори когато се стопява някъде около нас, ние не разбираме какво всъщност губим. Най-възрастните хора си отиват по един и същи начин от нас - незабелязано, и онези, живеещи в забравени от всички ни селца, и тези в центъра на големия град...

Сред някои племена е имало традиция, когато някой е твърде стар, да отиде сам някъде, за да посрещне вглъбен смъртта си. Нашите старци също са сами, повечето живеят забравени и сами. Но изборът за подобен край не е бил техен, а наш. Ние сме тези, които сме ги изоставили и забравили, ние сме далеч от родните си места, затова и наша е духовната смърт.

Не се опитвам да възвеличавам самоцелно мъдростта на старите хора или да правя съвременна интерпетация на приказката за глада в далечното царство и старите хора, които се сетили да потърсят жито за посев в мравуняците като така спасили населението от гладна смърт. Просто си мисля, че не разбираме какво ни дава присъствието на нашите родители, баби и дядовци. Тяхното скромно, старомодно и предпазливо мислене, което ни отегчава с подредеността си, ни е дало възможножност да бъдем модерни, нецелеустремени, хаотични. Всичко онова, което сме приели за наше битие, е контрапункт на завещаното ни от възрастните хора. Но ако тях ги няма, дали няма нашата модерност да се окаже един жалък безпорядък, в който безсмислието е взело превес, а ние сме само мимолетни актьори в безсюжетна постановка?

Където и да съм ходил по света, никъде не съм виждал толкова некролози. В България като че ли броят на некролозите е пропорционален на гузната ни съвест. Дори и след смъртта си нашите родители или баби и дядовци продължават да са все така вторачени в нас, безмълвно да ни наблюдават, неказвайки нищо. Точно както са си мълчали и приживе, за да не бъдат похулени, че нищо не разбират.

Някъде из затънтените на картата селца, се крият много кладенчета на българщината, от които можем да черпим жива вода и капки народност. Ние сме забравили за тях. Старите хора не ни се натрапват, кротко очакват края си, със зачервени от плач очи, постоянно ослушвайки се дали входната им врата все пак няма да скръцне. Да се появим ние и с малко провизии с лъскави опаковки да платим индулгенции за гузната ни съвест. Те гледат разсеяно онова, което им струпваме по масите, лъскавите етикети са им чужди и ненужни. Очите им трескаво се разхождат по нас - какви сме станали, радват ни се, но някак скрито, за да не бъдат похулени, че са се вдетинили.

Случвало ли ви се е да откъснете домат от корена му? Един ден това ще остане забравена история, за която всички ние ще си спомняме с носталгия, а наследниците ни няма дори да могат да си представят как ухае доматът, докато пазаруват в супермаркета плодове с пластмасов вид и странен вкус. Само допреди двайсетина години се смеехме на нашите баби, които отглеждаха на нарочени за целта места пипер. Вече имаше всичко по магазините и излизаше, че трудът им е безсмислен. Защо е нужно да се блъска човек, след като в магазина го има с по-ниска себестойност. Ето, че времето ни отговори.

Старите хора като цяло не разбират от компютри, мобилният телефон е наказание за повечето, тъй като едвам виждат цифрите и буквите, а на всичкото отгоре търпят присмех от по-младите, че не знаят как да боравят с него. Когато минавам през някое малко селце, се умилявам от старомодността на духа в него и ми се иска да крещя и да направя нещо за тези хора, от духа на които, по един удивителен начин, се поим всички ние. Без да го съзнаваме. Страхувам се, че с тях ще си отиде и най-ценното от нас самите. Умилява ме скромността, с която се движат по тротоарите, смиреният им поглед, с който поздравяват всекиго по улицата, дори и непознатия. Не знам как те гледат на света, как имат силата да ни прощават самонадеяността и да ни обичат толкова силно, каквото и да правим. Не знам, вероятно няма и да науча, понеже те са закърмени с достойнства, които на нас ни се струват нереални и отвлечени. Знаем думите, но сме забравили смисъла им.

Мислейки си за тези хора, все се сещам за Вазовите стихове, макар и казани в различен контекст в „Караджата": "кат останки славни от друг някой род, не останал вече под божия свод".