Повечето ми приятели ходят на повече от една работа. Голяма част от тях дори на 3 или 4 места

Попитайте познатите си, особено по-младите от тях, които се стремят да бъдат финансово независими от своите родители и да не са им в тежест - онези, които се опитват да създадат свой дом, да имат деца или просто да поддържат нормален стандарт, без излишен лукс. Попитайте и техните родители – как са издържали децата си и само на една работа ли са разчитали през последните 20 години.

Питам се аз - може ли човек да бъде пълноценен, ако работи на 4 места едновременно? Може ли да даде най-доброто от себе си?

На всяка една от своите 4 работи, такъв човек може да дава една четвърт от себе си - 25%. Старанието му е 25%, мотивацията му е 25%, амбицията също, енергията... затова и в крайна сметка резултатите там ще са 25%. Разкъсвайки се по този начин, човек може да е полезен точно на 25% – така излиза според елементарната математика.

Всичко у нас е следствие от вложени усилия, които са били 25% от възможните. Понеже всички ние сме хора, изтощаваме се и цялата ни енергия се разпределя между онова, с което се занимаваме.

Живеем в двадесет и пет процентова държава, а ние сме нейните двадесет и пет процентови граждани. Човечни сме, но само 25%. Възпитаваме децата си на 25%, културата ни е 25%, обноските, мисленето, мечтите дори. Времето ни за любимите хора е намаляло, все по-малко се събираме. Понякога си мисля, че намирам време за приятелите си познатите си едва на 25% от това, което е било преди. Затова си имаме интернет и социални мрежи, в които за рождените дни си разменяме виртуални торти, а при други весели поводи – виртуални усмихнати личица. И тези картинки трябва да облекат със смисъл съответния случай. Понеже нямаме време. Понеже трябва да се работи. На 4 места.

Въпреки това, не всеки съумява да си осигури достоен живот. И се принуждава да търси препитание навън. Идва си от време на време, ако е спестил пари за билет. А усмихнатите личица в мрежата и виртуалните торти се увеличават. На мен тези торти ми приличат на свещи, които се палят ритуално на годишнината на мъртвец – някой, който отдавна си е заминал и никога не можем да сме сигурни как е, добре ли е...

Хубаво е човек да има много занимания, да се вдъхновява от различни неща. Въпросът е, че нещата тук се случват по необходимост, а в много от случаите - по крайна необходимост. Понеже заплащането на труда у нас за много неща е 25 %, ако и да сме европейци, затова се налага да се работи на няколко места, за да се живее достойно. Така и правим... докато можем, докато имаме сили да вървим напред... Някои изправени, други наведени, а трети – лазейки. И така, неусетно, не разбираме как се превръщаме в сиви, охлузени и зле скроени 25 процентови хора.

България – държава 25%. Звучи ми като етикет на бакалия с намалено застояло месо, понеже му изтича срокът на годност; като етикет на текстилен магазин с преоценени стоки, в който никой не желае да влиза... звучи ми като България.

Визирам процес, който продължава вече 20 години, понеже ситуацията е такава не от днес или от вчера. Дано онези, които успеят да долазят до изхода на тунела, да са съумели да съхранят мечтите, порива, таланта и способностите си. Но не на 25, а на 100%. Обичам България и вярвам в потенциала й като дух и народност, не искам да звуча инфантилно-фанфарно и по димитровски приповдигнато. Просто наистина вярвам.

Силно се надявам дозата истина в написаното дотук да е малка. Не повече от 25%.