За Гинка Петрова ветроходството е не просто хоби, а необходимост и начин на живот

Може и да се оплакваме понякога от бабите, но само една майка, която няма на кого да разчита дори за секунда, оценява какво съкровище са те. Дори когато не правят консерви на село.

И аз съм от тези майки и страдам от така наречената „бабина завист" и затова едно от първите неща, които попитах приятелката си Зойка, когато се срещнахме след няколкогодишна раздяла, бе:
„А как е свекървата, разбираш ли се с нея?"
„Готина е и много помага – когато е тук – отговори Зойка. – Има навика да се появява ненадейно когато най-малко очакваме."
Ясноо... – казах си аз. – Баба на село.
„Поне консерви праща ли?" – попитах на глас.
Приятелката ми ме изгледа неразбиращо.
„Какви консерви?! Тя обикаля моретата с яхта."

Замалко да се задавя с бирата си.
„Сега е някъде в Средиземно море, мисля – допълни Зойка, без да се впечатлява от явната ми изненада. – Ако искаш, като дойде, ще ви запозная, много интересен човек е."
Разбира се, че исках.

Това не се среща всеки ден – баба мореплавател

В ума ми се зароиха хиляди въпроси, които исках да ѝ задам. Спомних си детската си мечта като порасна да стана корсар и вече чувах шума на вълните и свистенето на платното.

Да се запознаеш с Гинка Петрова обаче не се оказа лесна работа. Никой не знаеше кога точно ще се върне тя, а за да я видя, трябваше да пътувам до София. Още от пролетта чувах за омайните места, през които минава – от Мармарис през гръцките острови Сими, Нисирос, Липси, Лесбос и Лимнос до Ситония. Следваха Лефкада и Итака през Коринт, Айгина, Евия, Скирос – и до Халкидики. През есента тя обиколи Западните Споради, а после се насочи към Барселона, Минорка, Сардиния, Сицилия, Италия, Корфу – до Тиват в Черна гора.
В крайна сметка след почти цяла година, през която

разказите на снаха ѝ ме водеха от пристанище на пристанище,

просто реших да заложа на шанса, че авантюрист или не, тя все пак е баба, и едва ли ще прекара коледните празници далеч от двегодишното си внуче. Оказах се права, и малко след Нова година успях най-накрая да я засека.

Първото, което ми хрумна, бе, че вероятно е родена във Варна или Бургас – откъде иначе подобна любов към морето? Тя се засмя на предположението ми.
„Не, от Пловдив съм." – каза тя.
И както става с любовта от пръв поглед, и тя открила страстта на живота си съвсем случайно – през 1980 г. се качила на туристически каяк на язовир Искър. Изживяването я пленило. Гинка не се оставя да живее само със спомена за един прекрасен следобед – решава да изследва новата си страст докрай. Скоро изкарва капитански и ветроходни курсове.
„Оттогава не съм спряла да плавам – най-напред с каяци по българските реки и Дунав до Черно море, а след това и с яхти."

Не спирам да се изненадвам.
Може би подсъзнателно се влияя от това, че аз изпитвам ужас от морето. Всичките ми кошмарни сънища са свързани с огромни студени и мътни вълни, и дори когато си мислех за бабата мореплавател, предполагах, че става въпрос за спокоен слънчев круиз с луксозна яхта и изискани коктейли.

Оказва се, че случаят въобще не е такъв. Възрастта (около 60) и внучето може и наистина „законно“ да я правят баба. В нея обаче нищо не е конвенционално бабешко – нито заниманията, нито духът, а още по-малко външният вид и фигурата. И не плаща луди пари за пътувания, в които глезотиите са на първо място – тя си е чиста проба плавател. А ветроходството не е лъжица за всяка... баба.

Когато я попитах с каква яхта плава, тя ме погледна изненадано.
„Плавала съм на над 60 различни ветроходни яхти – с размери от четири до 22 м. Някои от по-малките бяха без двигател – само с ветрила. Плавала съм като екипаж и като капитан. Плавала съм сама, както и само с жени, и само с мъже – дори само с деца."
Омаяна от гласа ѝ,

сякаш усещам от нея да се носи мирис на морска сол

Тя се разпалва и думите ѝ звучат почти като поезия.
„Обиколила съм многократно всяко българско пристанище и почти всяко заливче. Плавала съм в Черно, Егейско, Йонийско, Адриатическо и Средиземно море, в Русия, Украйна, Румъния, Турция, Гърция, Черна гора, Хърватска, Италия и Испания. Никъде не ми е било скучно. Интересни са ми и малките бухтички по нашия бряг и пустите скални гръцки островчета и големите градове с яхтените марини – продължава Гинка. – Няма да забравя първото плаване от Мичурин до Созопол, първото засядане в дунавската делта близо до Сулина, първото чупене на мачта на път за Констанца. Няма да забравя първата голяма туна (риба тон), уловена близо до Крит, стичащата се лава на Етна през нощта, красотата на звездното небе далече от брега."

Макар че за първи път се срещам с баба Гинка, познавам сина ѝ Цветан от години и никога не съм го чувала да говори за морето – освен ако не разказва за някой рокерски събор на брега. Питам майка му как така не е успяла да го зарази със своята страст.
„Та той е наследил моята страст – преинчава въпроса ми тя. – Само че е запален по други области – отдал се е на моторите, ските и алпинизма."
Все пак, Гинка не се отказва да намери член на семейството,

с който да обикаля моретата

Въпреки че внучката ѝ Моника е едва на две години, тя възнамерява това лято да я качи на яхта със себе си.
„Надявам се тя да обикне морето и ветроходството".

Споделям моя ужас от разпенените вълни и се чудя – та нима не си е страшничко?
Тя ме успокоява – който казва, че не се страхува, сигурно не е честен да си го признае.
Казва, че при първото си качване на яхта най-вече се притеснявала да не падне кила. После в кошмарите си си представяла как може да ги удари гръм в морето.
„Днес предимно се чудя дали мачтата ще издържи, дали ветрилото ще се скъса, дали екипажът ще понесе по-силно време."

Като стана въпрос за екипаж, се сещам, че във втори клас в нашето училище учеше малката дъщеря на Дончо и Юлия Папазови. Когато я разпитвахме за обиколките ѝ около света, тя споделяше, че най-много се страхува, че на поредното плаване майка ѝ и баща ѝ ще се изпокарат съвсем. Това ме изненадваше, защото поне на брега не бях виждала по-внимателни едни към други съпрузи.
Сега обаче си представям да прекарам с мъжа си месеци, докато сме ограничени в

жилищно пространство, не по-голямо от люлинска боксониера,

и ме побиват тръпки.
Питам Гинка какво мисли за това.
Тя вярва, че всичко зависи най-вече от капитана – какъв микроклимат ще създаде и признава, че при по-продължителни круизи, когато дълго време не се слиза на брега, изострянето на отношенията наистина може да съсипе изживяването.

„Какво може да направи капитана? – чудя се аз. – Дисциплина като тази в английския флот ли?"
Бабата капитан се смее.
„Смятам, че на яхта няма да се качи човек, който не обича морето. Каквито и да са хората,

във всеки има нещо хубаво и е важното да го предизвикаш да излезе на повърхността

и да се задържи."
И именно сред сините води е изпитвала здравината на своите приятелства.
„Приятелите ми също са ветроходци. Споделяме не само плаванията, а и грижите, ежедневието, празниците."

Затова и когато я попитах как „сухоземните" ѝ познати възприемат нейното хоби, тя отговаря лаконично – нямам сухоземни познати.

За Гинка Петрова ветроходството отдавна не е просто хоби. За нея това е и професия – тя е секретар на федерацията по ветроходство, съдия и инструктор по ветроходство, началник на Софийския морски клуб.
„Това е хоби, професия, необходимост и начин на живот" – обобщава бабата с яхтата.

Дай боже всекиму да намери такава любов.

Снимките са от личния архив на Гинка Попова.