Алкохоликът е болен човек, но не винаги го осъзнава

Няма културна традиция по света (доколкото ни е известно), която да не предполага „наздраве!" преди питието. Пожеланието е за здраве, понякога е за живот или веселие. Но (нали и те не се случват без здраве) можем да приемем, че всеки с чаша в ръка желае здраве на останалите пиещи. Нещо повече – наздравицата с вода или сок вещае нещастие, според различните фолклорни тълкования.

Някой да се сеща за празник, който да не е съпроводен с наздравици? Увеличаването на градусите увеличава веселието, а задръжките падат. А какво друго му трябва на човек, за да разпусне?
Французите отдавна твърдят, че хубавото вино ги пази стройни, въпреки гастрономическите им наклонности, а учените ту потвърждават, ту отричат това. Други учени доказват чудодейното влияние на червеното вино като антиоксидант. Наскоро британско изследване потвърди, че алкохолът може да подсили остаряващия мозък... Е, разбира се, винаги с уговорката за умерени количества.

Не бързайте да се отказвате от това четиво – то съвсем не е апологетика на умереното пиене. Точно обратното, в него става дума за прекалената употреба и за зависимостта от алкохола. А те съвсем не носят здраве и веселие – нито за пияниците, нито за семействата и обкръжението им.

Когато в Клуб 50+ решихме да разработим тази тема, искахме да помогнем на близките, като съберем на едно място информацията за това към кого могат да се обърнат, с кого да се посъветват, как да помогнат на своите деца, съпрузи, родители, които прекалено често посягат към чашката. Защото онези, които посягат, обикновено не смятат, че имат проблем. И дори да страдат, не искат да си признаят.

Близките обаче са най-потърпевши – дори когато пиянството е „кротко" и не причинява скандали и побоища (което всъщност рядко се случва). Те страдат, защото пред очите им обичаният човек деградира – както умствено, така и здравословно. Личността му се изкривява и губи заради придобитият „диктатор". Защото семейният бюджет изтънява прогресивно. Защото бутилката изяжда не само настоящето и бъдещето на зависимия, но и на цялото семейство.

А изборът е минимален, защото първата стъпка – детоксикацията, или освобождаването на организма на зависимия от натрупаните отрови – може да стане само в болнично заведение (особено когато злоупотребата с алкохол има дълга история и големи количества). Повечето психиатрични болници в страната приемат за детоксикация, която трае 1-2 седмици. Детоксикацията е най-болезнения период от лечението, в повечето случаи се налага използването на медикаменти, за да се облекчат жестоките абстинентни симптоми. Болничният престой се използва и за изграждане на мотивация на зависимия да се лекува.

Това все още не е лечение от алкохолизъм, задължителната следваща стъпка е рехабилитацията. Диспансери, които се занимават с това, има в София, Русе, Враца и Пловдив, общият брой на местата в тях е... 100. За страната. Може да ви се види странно, но средногодишно 25 от тези места са винаги незаети. За това си има сериозни причини, но тъй като нямаме достатъчно надеждна информация за тях, няма да ги споменаваме. Сигурно е обаче, че най-често срещаната причина е липсата на мотивацията за лечение у повечето прекалени любители на чашката. Обикновено за изграждането ѝ е необходима помощта на психиатър или психолог, а няколкоседмичният период на детоксикация не е достатъчен за мотивация. Ако зависимият не е стигнал до психиатрията (там все пак попадат най-тежките и спешните случаи, когато е застрашен животът), близките му трябва общо взето сами да намерят начин да го „завлекат" при специалист за индивидуална консултация. Много често дори не помислят, че за да преодолеят бариерата на „вкопчеността" им трябва помощта на специалист.
Рехабилитацията в диспансерите трае 4 месеца. Експертите са единодушни, че това не е достатъчно дълъг период, за да се очаква успешно лечение.

Държавните и общински заведения са дотук. Едва ли може да очакваме от тях повече при окаяното състояние на здравеопазването.

В света отдавна са разбрали, че групите за взаимопомощ и терапевтичните общности са най-добрата алтернатива за рехабилитация. Защото зависимият е болен човек, той не може да се справи сам с болестта си. В терапевтичните общности, често наричани комуни, лечението трае обикновено 12 месеца (с последваща социализация) и успеваемостта му е доста голяма. И докато в столицата има възможности и някакъв избор на подходяща програма за конкретния случай, положението в страната е съвсем различно, особено в малките населени места (вижте карето с най-популярните общности в България, но най-обективна и пълна информация за всички етапи на лечението и на институциите и организациите, които ги осигуряват, ние намерихме на drugsinfo-bg.org.

Няма лекарствено средство, което да може да намали желанието за пиене и чувството на вътрешна принуда – въпреки че на пазара се появиха препарати, гръмко обещаващи точно това. Те, както и някои други техники, могат да помогнат за облекчение на абстиненцията, да са част от психотерапията или да заздравят постигнатото от нея. „Чудото" обаче се постига само с дългогодишна психотерапия.

Груповата психотерапия, която се практикува в терапевтичните общности, е доказано най-доброто средство за постигане на дългосрочно въздържание – доказва го над 70-годишния съвременен световен опит (по-назад в историята няма да се връщаме, макар и там да има доказателства). Да, дългосрочно въздържание, защото всъщност бивш алкохолик (както впрочем и бивш пушач или наркоман) няма. Всеки ден е въздържание и трупане на опит как да се справиш с „позивните" на чашката. И въздържанието трябва да бъде пълно, без компромиси. Всяко, дори малко питие, връща в блатото. Зависимият и близките му не трябва да хранят илюзии, че пиенето може да се „намали", или да се мине на „по-лек" алкохол.

Точно заради тези „особености", които не е достатъчно да се знаят на теория, безценен помощник в груповата терапия е личният опит на зависими, които са се справили с „диктатора". Всъщност обществото Анонимни алкохолици, което може да се смята пионер в съвременната история на лечението, е създадено точно от хора с личен опит – успелите да останат „чисти" години и десетилетия наред.
Взаимопомощта е ключова в процеса. Съвременните терапевтични общности, които разчитат на много модерни психиатрични и психотерапевтични техники, също ценят високо експертизата на „бившите" и винаги ги включват в екипите си.

Налага се да отворим една скоба. Като правило в терапевтичните общности лекуват млади хора. Това статукво е продиктувано донякъде от факта, че в групите най-много са пациентите с наркозависимост (както стана дума, методиките на лечение са едни и същи, независимо от вида на веществото, към което човек е пристрастен). И не че центровете за рехабилитация не искат да включат възрастни пациенти – просто те не се чувстват добре сред младите. А за създаването на специализирани групи за възрастни неправителствените организации просто нямат сили.

И неминуемо стигаме до финансирането на тези общности. Докато АА и религиозните терапевтични общности се издържат от дарения и от труда на участниците в комуните, на останалите са им необходими устойчиви финансови потоци (минималните такси за участие на зависимите в групите не са достатъчни). Не става дума толкова за големи бюджети, колкото за сигурни и редовни постъпления. Оказва се, че България е единствената държава в Европа, която не им осигурява такава финансова устойчивост.

В резултат на това организации, доказали успешното си ноу-хау в лечението на зависимости (да, те работят по една и съща програма с алкохолно зависимите и с наркозависимите), съкращават вече разработени и доказали ефективността си програми и проекти, ограничават броя на групите или просто изчезват от „хоризонта".
Пак ще повторим: груповата психотерапия, за която няма клинични пътеки, е най-доброто средство за справяне със зависимостите.
Които пък са не само семейна трагедия, а социален бич (с извинение за клишето) – те увеличават криминалните престъпления, нещастията по улици и пътища, струват много пари на икономиката и много пропуснати ползи не само за нея, а за цялото общество.

Помните ли, че в чл. 53 от Закона за здравето е записано 1% от акцизите върху алкохола и тютюневите изделия трябва да се изразходва за превенция и лечение на зависимости? Законът влезе в сила в началото на 2005 г., но и досега този му постулат някак се подминава. Притиснато от настояванията на неправителствените организации Министерството на здравеопазването наскоро извади една статистика, че за близо 5-те години оттогава е изразходвало 78,8 млн. лв. за лечение на зависимости – наркотици, алкохолизъм, тютюнопушене, лекарства. Парите са отишли в бюджетите на държавните психиатрични болници (в общия им бюджет, разбира се) и за финансиране на Националния център по наркомании, както и на съществуващите национални програми – против тютюнопушенето и за борба с наркотиците. Но не и целенасочено за превенция и лечение на алкохолната зависимост.

Защото държавата е длъжник на тези зависими и от гледна точка на основната си роля в обществото – осигуряване на законодателна и логистична среда, която да подпомага или поне да улеснява лечението им. Както стана дума, превенцията, лечението и рехабилитацията на наркотичните зависимости има национална програма, програмата за алкохолно зависимите отлежава готова вече две години, без да бъде приета, въпреки европейската директива от 2006 г. Дори и да се създаде в най-скоро време национален фонд на основата на онзи 1% от акцизите (за което силно настояват неправителствените организации), липсата на национална програма ще продължи да ощетява алкохолно зависимите.

Има и друга инициатива на сдруженията, които се занимават с рехабилитация на зависимите. Тя е свързана с промяна на Закона за наркотичните вещества и прекурсорите. В своята глава 7 той урежда и рехабилитацията на зависими, а инициаторите на измененията в закона смятат и доказват, че мястото ѝ не е там. Според тях обособяването на обхвата на глава 7 в самостоятелен закон ще помогне за развитието на дейността на рехабилитационните центрове, включително и разширявайки възможностите им за финансиране.

Неправителствените сдружения настояват и за промяна в Наказателния кодекс, в който да се предвиди алтернативата „лечение или затвор", която се практикува в целия цивилизован свят. Съществуването ѝ ще бъде „външна" мотивация за престъпилите закона (обикновено дребни кражби или нарушения) да се подложат на лечение. Много зависими по света са станали „чисти" благодарение на тази принуда.

Законодателят трябва да признае и друго: зависимият е болен човек, не е престъпник. И като го признае, да промени съответните текстове законите, които всъщност дискриминират зависимите – най-драстичният факт е свързан с наркотиците: нормативните текстове не правят разлика между дилър и болен – строгостта на наказанието е еднакво. И колкото и да е трудна доказателствената работа за разграничаването им, трябва да се намери начин. Сегашното всъщност е наказание без престъпление – наказание за това, че си болен.