Когато близките участват във възстановяването, шансът е много по-голям

Често близките страдат повече от зависимите и са много притеснени. Затова трябва да ги уважаваме, не да ги обвиняваме, смята Рууд Бругеман, терапевт и консултант в Тремполин, член на борда на Белгийската федерация на терапевтичните общности. Г-н Бругеман бе за няколко дни в София по повод проекта на АРЗ "Солидарност" за информационна линия за наркотиците и алкохола – за периодичното наблюдение и наставничество.

Г-н Бругеман, вие самият сте зависим, който се е справил с проблема успешно?
Да, бях зависим от хероин. Бях в програмата на терапевтичната общност De Kiem, която беше и единствената в Белгия тогава, преди 35 години. Престоят ми в самата терапевтична общност беше 18 месеца, следващите 9 месеца бях в рехабилитационния център на същата програма.

Как попаднахте в програмата?
Бях на 22 години и имах проблем със законодателството заради притежание на нелегална дрога. Алтернативата за мен беше затвор или лечение – тоест външната мотивация, за която говори г-жа Николова. Тя се превърна във вътрешна едва след няколко месеца участие в програмата – тогава разбрах, че наистина трябва да променя живота си.

Вие сте част от Тремполин още от самото ѝ създаване през 1985 г. В момента работите главно с близките на зависимите. Какво е специфичното в тази работа?
Много е важно да не забравяме, че всеки зависим е част от семейство. А понякога семействата страдат много повече, отколкото самите зависими. Те са безсилни, често са изключително притеснени от проблема. Притесняват се от съседите, от останалите в семейството. И се чувстват виновни и отговорни за проблема. Така че, когато започваме работа с един алкохолик, трябва да се заемем и със семейството.
Много дълго смятахме, че ако изолираме зависимия и го подложим на лечение, това ще помогне. Много дълго време така и действахме. Но с годините разбрахме, че ако включим и семейството във възстановителния процес, шансът за възстановяване е много по-голям. Ако не включим близките, често се случва зависимият да ги манипулира, за да си набави липсващото вещество.
Трябва да има един вид партньорство между семейството и терапевтите. Те заедно помагат на хората, които са в затруднение.
И нещо важно – на близките гледаме като на партньори, не като на болни, нито като на източник на проблема – ние по-скоро искаме да им помогнем. Аз работя със семействата и знам, че в момента, в който започнеш да ги схващаш като цялостна група хора, има средства да се работи с тях, за да се помогне.

Как може да им се помогне?
Много често семейството е толкова обзето от болестта, че започва да се изолира. В крайна сметка те наистина са като обсебени ден и нощ от този проблем. И е много важно те да си позволяват и удоволствие от живота. Примерно да отидат на кино, или да отидат на пазар, да си купят неща за себе си, защото и те имат нужди. Не непрекъснато да бъдат заети със зависимия.
Познавам случаи, когато семейството започва да се грижи за себе си, животът в къщата се подобрява. И тогава зависимият член на семейството започва да си създава въпроси. Необходимо е да се смени семейната динамика, да бъде изненадан.

Да се промени блатото?
Да, това е единият елемент – участието на семейството. Вторият важен елемент е времетраенето на терапията. Да стане човек наркоман или алкохолик обикновено отнема години. Това е дълъг процес. Затова не трябва да се вярва, че с терапия от 2-3 сесии това може да се поправи. Често мислим, че ако дадем някакъв медикамент нещата ще се оправят. Но с хапчето не се докосва същината на проблема. Може да помогне като съпътстващо облекчение, но заедно с това трябва да се види откъде идва проблема, а това е дълъг процес. Затова гледаме да задържим хората достатъчно дълго в програмата и да имаме семейството като подкрепа – тези два елемента правят шанса за спасение и възстановяване много по-голям.

Лесно ли се работи със семействата в Белгия?
Има семейства, които сътрудничат с готовност. Други казват: държавата или центърът трябва да се погрижи за нашите деца. Има и семейства, в които майката или бащата са също зависими.
Така че отговорът на въпроса ви е не. Най-трудното е да ги накараме да сътрудничат. Когато те дойдат един или два пъти при нас, оттам нататък става по-лесно. Най-трудно е в началото. Класиката, с която се сблъскваме в Белгия е: майка, която е инвестирала страшно много в детето си, която едва ли не е сляла себе си с него, и баща, който е дистанциран или който отсъства от семейството. Това е профил на семейство със зависим, който често виждаме.
Ние започваме да работим с майката, която е свръхинвестирала и която е много загрижена. И малко по малко опитваме да привлечем и бащата.
Трябва да се отнасяме с голямо уважение към семействата. Ако ги санкционираме или обвиняваме няма да успеем да работим с тях. Как да дадем положителен смисъл на отсъствието на бащата, например? Ако кажем, че той не се интересува от детето, това е негативно. Но можем да го окачествим и по позитивен начин – да кажем, че той страда много и заради това е дистанциран. Но тук вече влизаме в детайлите на терапията.

Превръщането на негатива в позитив е интересен и важен похват. Това е необходимо на цялото българско общество, не само в работата със зависимите.
Като ги обвиняваме няма да им помогнем, това е.

Каква е оценката ви за развитието на инфоцентъра?
Проектът се развива много добре. Единственият голям проблем са парите. Идвам в България вече 5 години – тя е единствената страна в Европа, която не дава пари на неправителствените организации да развиват дейността си. Тези организации трябва да разчитат единствено на спонсори или на европейски проекти, българското правителство не инвестира в подобни дейности. Това просто не го разбирам. Така много значими проекти, започнати с голяма енергия, носещи обществена полза, в един момент загиват заради липсата на пари.
Така че проектът върви много добре, но ако правителството остане безучастно, след година-две просто няма да има от какво да се издържа тази информационна линия. И ще бъде затворена.