Повечето обаждания на телефон 0888 991 866 са от близки на алкохолици от малки населени места, казва Светлана Николова, консултант на Информационната линия за наркотиците и алкохола

Информационната линия за наркотиците е първата по рода си в България. Проектът се изпълнява от екипа на АРЗ „Солидарност", започва през пролетта на 2008 г. с изграждането на пилотната база. Но самият телефонен номер 0888 991 866 функционира от февруари 2009 г.
И нека името на линията не ви подвежда – алкохолът също е наркотично вещество.

Какво точно представлява работата в информационния център? Какви хора ви се обаждат?
Основно да помага на хората да намират обективна информация за веществата, но не само. Много често ни се обаждат, защото имат нужда от консултация, от насочване към някакви програми или болници за лечение. Обаждат ни се и просто, защото имат нужда да поговорят с някого, имат нужда от подкрепа, да бъдат изслушани.
Най-често всъщност към нас се обръщат близките на зависимите. Понякога става въпрос само за притеснение на родители, които имат съмнение за употреба. Не винаги става наистина дума за зависимост, но голяма част от случаите са такива.
Повечето хора се обаждат когато вече имат проблем. И алкохолът е най-честата причина за обажданията.
Често звънят възрастни родители на хора, които от 20-30 години са зависими от алкохол и те самите вече са възрастни. Най-големият проблем е, че на практика те няма къде да пратят своя близък да се лекува, защото няма програми за възрастни. Като изключим държавните психиатрични болници – там ги приемат, но за кратък период, в който не може да се постигне кой знае какво.

За колко време ги приемат?
Повечето болници приемат за детоксикация, което е 1-2 седмици. В психиатричната болница в Раднево имат по-сериозна програма, правят повече неща, но и тя продължава няколко месеца – може би 2-3 месеца.
Такива хора трудно проявяват желание да се лекуват, трудно признават изобщо че имат проблем, а дори и да го направят, всъщност няма къде да се лекуват сериозно и дългосрочно. Терапевтичните общности (нашата и Феникс приемат алкохолици, за Ново начало не съм сигурна), дори и да вземат един 55-годишен човек, той трудно би се адаптирал към група на средна възраст 25 години.

Това изглежда е много голям проблем?
И за последните 3-4 години нищо не се е случило, за да се промени. Трябва да има програми за тези хора. Те имат нужда от болница, но за кратко време. А после?

Какви програми са необходими?
Лечебни. Дори не е задължително всичките програми да са затворени, зависимите да живеят там изцяло. Защото има алкохолици, които въпреки всичко още имат семейства, имат някаква подкрепа, работят и им се налага да работят. Достатъчно е да има поне два вида програми – резидентска програма – затворена, и някакъв вид амбулаторна, която да посещават в определени дни от седмицата. Да участват в групи, даже да не са задължени да седят там постоянно.
Така работят колегите в Испания, тяхната организация е Проекто омбре (Projecto Hombre) и имат доста големи успехи. Те не връщат хора само защото са на 55. Тук на практика тези хора няма къде да отидат, могат да разчитат на кратък болничен престой и да кажем на индивидуални консултации при психиатър или при психолог.

Сами трябва да организират лечението си. Което е трудно, още повече че тези хора не признават, че имат проблем?
Така е. А при индивидуалните консултации те просто говорят с друг човек, с авторитет, а това не е достатъчно. Зависимостта изисква нещо повече. Доказано е, че груповата терапия, дори и да не е всекидневна, има по-голям ефект от индивидуалните консултации. А и много често зависимите сами плащат за тези консултации, което невинаги е евтино. На някой места могат да ги получат безплатно, примерно като Превантивно-информационния център, но на други места, особено извън София, трудно ще намерят с кого да се консултират.

За това щях да питам – проблема в провинцията. В София все пак се намират възможности.
Повече, отколкото в провинцията. Много от обажданията са от малки населени места, където няма кой да им помогне. Единствената им алтернатива е да пътуват, да ходят някъде. Когато е отчаян, човек прави всичко възможно. Въпросът е дали винаги си струва. Ако са сигурни, че има къде да вземат близкия им и да го лекуват, ще отидат навсякъде, но ако той е възрастен няма много варианти...

Колко души се обаждат?
Различно е. Лятото е период на затишие. Когато имаме някаква медийна изява, месеци наред след нея всеки ден звънят доста хора. Само със собствени усилия се опитваме да популяризираме линията и не мога да кажа, че сме успели да стигнем до всички, на които би им потрябвала. Може би около 10-тина обаждания на седмица имаме в момента. Но имаме имейл, чат и форум на сайта. Форумът и имейлът напоследък са по-активните канали. Проблемът донякъде може би е, че все пак телефонът не е безплатен, въпреки че не е и импулсен.

А и хората малко трудно вярват, че телефонният разговор наистина е анонимен...
Но той е. Номерът на входящото повикване не се изписва на дисплея на телефона. Единственото, което може да попитаме човека, е за възраст и за град, причините за обаждането и откъде е научил за нас. Градът е необходим, защото трябва да знаем къде да ги насочим за лечение. Възрастта ни дава информация за спецификата на случая. Но никога не ги питаме за имена. Случва се някои хора сами да ги кажат, но това не оставя следа, ние не записваме такава информация.
Анонимността е и една от причините да се обаждат – знаят че имат насреща си напълно непознат човек, с когото може да споделят всичко, без никакви притеснения и последствия.

Да, софтуерът на чата си е наш, не е скайп. Човек се регистрира с някакъв прякор и веднага може да се свърже с някой от консултантите на смяна и да сподели проблема.

Какво най-често питат хората?
Когато става въпрос за зависимост, най-често питат къде да отидат да се лекуват. Обикновено се обаждат загрижени близки. Обаждат се и зависими, но те са по-малък процент.

А как отговаряте на въпроса как да накарам сина си или мъжа си да се потърси помощ?
Даваме насоки на близкия как да води разговор със зависимия, подходящите подходи. С уговорката, че може да се наложи този разговор да се повтори десетки пъти, преди да има резултат. Защото зависимостта е тежка болест, не може да има прост начин за лечение.
След като дадем някакви насоки, важно е да обърнем внимание върху самият него, защото той страда. Другият е зависим, но отказва съдействие. Добре е близкият да бъде изпратен да се консултира със специалист на място. Специалистът не просто ще го изслуша и подкрепи, но и, влизайки в конкретната ситуация, може да му даде насока как да се продължи – с някаква интервенция или с нещо друго.
Може да бъде насочен и към групи за взаимопомощ, където да получи помощ за самия себе си. Защото, когато в едно семейство има зависим, страдат всички.

Има ли такива групи за взаимопомощ извън столицата?
Има на много места. Повечето от тях се организират от сдружението Майки срещу дрогата – неправителствена организация, хора, които са имали такива проблеми в семейството си. То открива периодично нови сбирки в различни градове в България, разширяват си мрежата. Там няма разделение между различните зависимости. Всички родители и близки на зависими могат да присъстват на тези сбирки.
Те особено силно лобират за промяна на закона, така че да се въведе алтернативата затвор или лечение.