Няма никакво значение колко време си пил. Има значение кога си разбрал как стоят нещата.

В София Анонимните алкохолици (АА) се събират два пъти в седмицата. На две места. В два различни часа. През седмицата, във вторник от 19 ч, са в Католическата църква до статуята на Света София. През уикенда, в неделя от 16 ч, са на ул. „Пиротска“ 115 в Държавната болница за лечение на наркомании и алкохолизъм.

На едното от местата попаднах преднамерено, а на другото – случайно. Различни са. Различни са и като посещение: по думите на един алкохолик на сбирката, последната неделя на Пиротска са били двама души... Последното по принцип е напълно достатъчно, защото точно така е създаден и методът АА. През 1935 г. двама отчаяни алкохолици, вече преодолели зависимостта – единият борсов посредник от Ню Йорк, а другият хирург от Охайо, основават първата група. Така искат да помогнат на себе си и на другите страдащи от алкохолизъм.

В залата за срещите на анонимните алкохолици на „Пиротска“ 115 се озовах съвсем случайно. Там направих интервюто с Ц. Интересно беше, че залата някак си изглежда тяхна, на АА. Имаше плакати на английски език, имаше и витрина с книгата и допълнителни материали – малко, но достатъчно, за да ти се прииска да разгледаш. Брошури имаше и в Католическата църква, но там като че ли не се набиваха така на очи.

Първия вторник на месеца сбирките на АА са отворени. Допускат се членове на семействата на алкохолици или въобще всеки, който по някакъв начин иска да види дали това е място, където негов познат ще намери адекватна помощ.

В последствие разбрах, че АА са започнали да организират още една сбирка. Тя е специално за нови членове и е отворена за посещения. Събирането е всеки вторник от 16 ч в сградата на Католическата църква.

След като проверих няколко пъти адреса на картата, реших да отида малко по-рано. Бях пред входа на църквата в 18:45 ч. Имаше хора, които говореха с католически свещеник. Издебнах момента, когато духовното лице се отдалечи от миряните и го попитах къде точно се събират АА. Той ме насочи: по стъпалата надолу, след това вдясно, по коридора, след това вляво – ще видя табло. Там пише.

Описанието беше точно. В залата имаше само един човек. Мъж на възраст около 35, най-много 38 години. „Здрасти, ти ли си Н.?“ – попита. „Не, аз съм Е.“ – отговорих. „А... добре. Аз съм В., приятно ми е!“

След като кимнах утвърдително, се заоглеждах. Залата ми се видя светла – бели стени, бели кожени столове, чисто, с маса по средата. Столовете бяха наредени по протежение на три от четирите стени в помещението. За да не се поставя сам в позицията на аутсайдер, седнах на по в средата, през три стола от В. – човекът ме беше заговорил, нямаше как да седна прекалено далече от него.

В. веднага ме подхвана с въпросите: как съм разбрал, къде съм прочел, лесно ли съм ги намерил. Отговарях кратко, най-вече с „да“ и „не“. В. се усмихваше и не се впечатляваше от лаконичността ми. Говореше бързо и като че ли използваше момента, че още нямаше никой друг в залата. Разбрах го, когато разговорът постепенно секна, след като влезе вторият, а след него и третият алкохолик.

В. говореше странно, някак търсеше думите. После разбрах, че е бил в Щатите. „Тук не е като в Америка, – започна той. – Там групите са много по-сплотени. Ние правим нещата малко по български, както и с всичко между другото.“

Не зная какво точно имаше предвид В. На мен, като външен наблюдател, всичко ми изглеждаше доста американско. Точно като по филмите. Изграденият в главата ми образ за АА съвпадаше напълно със случващото се пред очите ми.

Малко след 19 ч всички бяха заели места. Бяха точно 11 души. Насядаха в по-голямата си част от другата страна на масата, срещу мен. Не си говореха много. Поздравяваха се, но по-скоро от учтивост. От моята страна на масата седнаха само двама души, и то на разстояние. Залата натежа в другата част, където алкохолиците бяха, ако не един до друг, то на не повече от стол разстояние.

Само двама си говореха. Останалите гледаха в стената, в пода или през прозореца и чакаха да започне сбирката.

„В Америка хората се подкрепят и извън сбирките, – разказваше до преди малко В. – Аз вече пета година съм трезв. Не съм употребявал алкохол. А какви ли неща не видях там.“

В разговора ни в последствие разбрах, че В. е живял в Холивуд, бил е сред много известни хора и за 10 години е познал доста добре живота им. Уви, понесъл е и негативите от охолството на парите. За да не са постни усещанията, алкохолът не е бил сам: имало е и дрога; бил е и от другата страна на закона. Но сега е трезв. Вече пет години. За това му е помогнала Програмата, общността на АА.

Чувство на общност на сбирката за съжаление долових най-вече в дружния отговор „Здравей Еди-кой-си!“ И в задружното пушене в почивката, когато хората се държаха съвсем непринудено – на групички по двама, най-много трима, и докато се отдаваха на друг порок, те си говореха, смееха се и се държаха като познати.

„Понякога го има чувство на завист или на гордост, когато някой каже, че от еди-колко-си дни, месеци или години е трезв. Когато дълго време си издържал, е много неприятно да дойдеш и да кажеш, че не си пил от вчера, например.“

Чудех се как реагират останалите, като разберат, че си започнал пак. „Различно, няма я завистта, няма я и гордостта. Но погледите на хората от сбирката мотивират и те карат да се замислиш, преди да посегнеш към чашата.“

„В Америка към всеки новодошъл на сбирката се прикрепя по един „спонсор“ – тази дума използва В. – Спонсорът е човек с опит, който е в програмата и е трезв от доста време. Неговата роля е да напътства новодошлия, да му обяснява 12-те стъпки и да обяснява неясните моменти в Голямата книга. Нещо като гуру. Много често тези отношения прерастват в истинско приятелство.“

От разговора си с Ц., който се проведе по-късно в залата на АА в Държавната болница за лечение на наркомании и алкохолизъм, разбрах, че подобна практика съществува и у нас. Самият той каза, че не е посещавал сбирките на АА, но е чел материали за начина им на работа по време на едно от леченията си.

„Винаги може да ми пишеш, когато имаш нужда. Може да пием по кафе, да поговорим за всичко, което те интересува.“ В. ме виждаше за първи път. Въпреки това ми даде името и фамилията си, за да го добавя като приятел във Facebook.

„У нас рядко може да се сприятелиш с човек от групата. Когато поканиш някой мъж на кафе, те мислят за гей. Жените пък смятат, че искаш да спиш с тях. Разбира се има и такива мъже, а има и такива жени...“

Нямам никаква представа дали В. е прав и дали наистина сбирките на АА в Щатите и у нас се различават. Със сигурност мога да кажа, че начинът, по който модераторът водеше сбирката, беше различен от очакваното. В последствие стана ясно, че това не е човекът, който по принцип се занимава със задачата, а негова заместничка.

Тя влезе в залата, остави на масата един малък пясъчен часовник и седна на централно място. Нямаше го ентусиазмът, нямаше я състрадателността на модератора, които бяха в изградения ми образ. По филмите хората водят сбирките на АА с голяма съпричастност към проблема на всеки от групата. Не че е задължително, но е някак очаквано и логично.

По принцип модераторът е човек, който е минал по пътя, на който всеки от залата е стъпил. Той винаги е бивш алкохолик (макар да се твърди, че бивши алкохолици няма), успял да овладее пристрастеността си и е трезв от доста време. Благодарение на практическия опит и успеха си, той помага на тези, които се опитват да постигнат същото.

Модераторът на моята сбирка прочете текст, в който се обясняваше накратко кои са АА, какво имаха или нямаха право да правят присъстващите: всеки може да говори, но всеки може и да запази мълчание – никой не може да го накара насила да споделя; когато някой говори, останалите не го прекъсват; времето се определя от пясъчния часовник – говорещият има точно толкова, за колкото пясъкът изтича; никой не може да е укоряван за постъпките си и т.н.

В. използва прехода към следващата крачка в сбирката, за да се премести на друго място. Така срещу мен хората се наместиха и се подредиха почти един до друг. Изглеждаха по-сплотени.

Сега всеки трябваше да се представи на останалите с няколко думи. Започваха със „Здравейте, аз съм Еди-кой-си, и съм алкохолик.“ Следваше дружното „Здравей, Еди-кой-си!“ За страничен наблюдател изглежда странно, колкото и да е готов.

Признанието на проблема и на факта, че си алкохолик, е в основата на философията на АА. Това е и първата от 12-те стъпки – точни предписания за справяне със зависимостта. За начало човек трябва да признае пред себе си и пред останалите в общността, че алкохолът контролира живота му, че контролира самия него.

После започва едно надграждане: Повярвахме, че сила по-висша от нас може да ни върне здравия разум (Стъпка 2); Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцете на Бога, така както Го разбираме (Стъпка 3); Направихме дълбок и безстрашен анализ на самите себе си (Стъпка 4) и т.н. до 12.

Точно толкова са и традициите, описани в Голямата книга на АА. И докато стъпките са личният път, който всеки изминава, за да постигне трезвост, то 12-те традиции са това, което сплотява общността – отново център е човекът, но като част от една група, а не като свободен електрон.

Първата традиция е за единството на АА – гаранцията за нейното благополучие, което е и гаранция за личното благополучие на всеки от членовете. На нея пожела да се посвети дискусията един от алкохолиците на срещата. Присъствалите на предишната сбирка потвърдиха мнението му, че няма смисъл да продължават темата от миналия път, тя е изговорена.

От ръка на ръка започна да се предава Голямата книга на АА: всеки изчиташе един абзац от Първата традиция. След като свърши текстът, започнаха изказванията. На фокус беше единството в групата, от което в крайна сметка зависи и личният успех на членовете ѝ в борбата с алкохола.

От тук нататък сбирката на АА продължи по следния начин: всеки имаше своето време, определено чрез пясъчния часовник, за да се изкаже. Правеха го по свой си начин, вплитаха и собствената си болка, и драмата и опита си в борбата с алкохола. Критики към единството и дразгите в общността имаше, и, макар прикрити, дори и за външен човек ставаше ясно, че всъщност са доста конкретни. Както във всяка група, никой не е длъжен да харесва всички.

Наред с успехите си, присъстващите говореха съвсем открито и за неуспехите. Дори им обръщаха повече внимание. Някои не пиеха от 7 години, други от 2 дни. Със сигурност аплодисментите за втория случай бяха много повече, защото хората знаеха какво преживява жената, която сподели, че вече два дни е трезва.

В предварителната подготовка бях прочел различни мнения за АА по форумите. Бях се сблъскал с потресаващата история на Еми. Едва ли нещата, за които пише, ще бъдат толкова фрапиращи за хора със същия проблем. За мен обаче прочетено беше доста въздействащо.

Останах доста изненадан, когато, може би шеста, започна да говори жена на видима възраст около 45. Тя изказа мнението си за единството, но бързо мина на своята история: как няколко години благодарение на програмата на АА и 12 стъпки е успяла да избегне проблема си; как преди е имала добра работа, която е изгубила заради алкохола; как е имала страшни запои; как се е отнасяла с близките си... Звучеше познато.

Разбрах откъде разказът ми звучи познато, чак когато тя каза, че е същата Еми, която беше започнала тема във форума още през 2006 г. и я беше поддържала няколко години. Няма да се спирам на подробности. По-важното е какво се е случило с Еми, след като, благодарение на АА, започнала да овладява пиенето си.

От разказа ѝ стана ясно, че докато е посещавала редовно сбирките, положението ѝ се е подобрявало: здравословните проблеми от алкохола спрели да се задълбочават, постепенно върнала доверието на близките си, приятелите отново станали част от живота ѝ, получила предложение за работа.

Благодарение на Програмата Еми беше започнала да контролира алкохолната си зависимост. Докато не получила покана за сватба. Знаела, че там ще има пиене и наздравици – страшни неща за един зависим. Започнала да планира, че ще пие само едно малко. За тези 50 грама мислила почти две седмици.

Осъществила планираното и скоро след това решила, че вече може да се контролира: спряла да ходи на сбирки на АА. Постепенно неща излезли извън контрол: въпреки че предварително си поставяла граници, скоро ѝ станало невъзможно да ги спазва; обадили се и старите здравословни и лични проблеми. Започнала отново да пише във форума, който била захвърлила като част от миналото. На практика Еми се била върнала точно там, откъдето вече веднъж се е била измъкнала.

Както и да ви звучи тази история, жената пред очите ми призна, че се е наложило да започне отначало и да се обърне пак към Програмата. Сбирките и хората на тях ѝ върнали вярата в себе си и в момента тя отново се радва на успехи в борбата с алкохолната зависимост. Не би направила отново същата грешка.

Помага ли тогава АА? Според това, което видях и чух, отговорът е положителен. Пред мен бяха хора, които не бяха употребявали алкохол от няколко години. Дали не лъжат? Едва ли.

Има ли смисъл да се посещават сбирките им? Да, стига подходът им към проблема да се окаже подходящ за нуждаещия се. Примерът на хората в групата, в едно с проблемите, с разочарованията и с надеждите, е това, което помага на останалите. То ги мотивира, дава им цел. Дали това е вашият начин да се справите с алкохола, ще решите на място.

АА говорят за Бог, за 12 стъпки, традиции, имат и книга. Религия ли е тогава АА? Еднозначен отговор вероятно не съществува. Има достатъчно изписана литература по въпроса и човек може да прецени за себе си. Със сигурност в метода е въвлечена и Висшата сила, която по принцип хората наричат с много имена. „Вярвам, че това нещо, което ме е довело в тази програма, е моята висша сила, която аз избирам да наричам Бог или Небесния Отец.“ Това бяха думите на В.

„В Програмата всеки може да разбира Бог така, както си иска. Няма никакво значение колко време си пил. Има значение кога си разбрал как стоят нещата. Ако не си разбрал, по-добре да отидеш и да се напиеш. След това ще се върнеш и тогава вече ще искаш да разбереш как стоят нещата. Няма по-голяма награда от това да бъдеш свързан с правилните хора. Програмата учи на ред и ако го спазваме, ще добием по-голяма яснота за нашия живот. Тя е вечна, не може да се изчерпи и дава спокойствието и увереността, че сме на прав път.“