Неизменно и неусетно се оказваме зарити от непотребни „съкровища“

„Време е да сменим квартирата“ – небрежно подмята приятелят, с когото споделяхме малко таванче на „Славейков“ в столицата.
Последното, за което ми се мислеше в мързеливия неделен следобед бе огледи, договори с хазяи и мъкнене на багаж в лятната жега.
„Защо да се местим?“ – малко грубо възразих аз.
„Тук вече няма място“ – отвърна той и с широк жест посочи наоколо. Разсмях се.

Под леглото все още се подаваха пластмасовата елха и украсата от Коледа. Неизвестно как картоненият кашон успяваше да изскочи на пътя по най-подъл начин – най-вече ако ти се наложи да станеш в тъмното. Дрехите ни бяха безопасно нахвърляни по столовете, защото гардеробът приютяваше въдиците му – спомен от сполетялата го краткотрайна мания да си намери ново хоби. Опитът да вземеш някоя дреха те излагаше на опасността рибарските такъми да се стоварят на главата ти.

Бюрото на компютъра бе напълно неизползваемо, освен ако не си поставиш за цел да търсиш странни вещи. Там си пазех счупен пясъчен часовник – помнех, че е от човек, когото много ценя, но вече не помнех кой точно. Имаше и пустинна роза от Сахара, камъчета от морето и купища дребни стотинки. По застрашително поклащащият се хълм от документи някой посетител можеше лесно да проследи развитието на кариерата ми в последните пет години.

Въздъхнах. Да, време е да се местим. Спрямо

вещите, които се натрупват неизвестно как в геометрична прогресия,

с моя приятел имахме хитра стратегия. Всичко, което се въргаля наоколо, явно е било ползвано в последните две-три седмици. Предметите, скрити в шкафчета и гардероби, вероятно не са ни липсвали наскоро. Следователно – викахме някой приятел, за да не страдаме самите ние от някакви сантименти, и този самоотвержен помощник изхвърляше всичко на боклука.

Е, трябва да призная, че тази крайна стратегия има своите несъмнени минуси. Не помня колко пъти ми се е налагало да си вадя ново кръщелно, а на снимките и писмата за спомен отдавна казах „сбогом“.
Всяка промяна в теглото означава нови тоалети, защото просто не пазя дрехите от времето, когато съм била със съответната фигура.
Няколко познати не ми говорят, защото затрих книги, взети назаем.

В крайна сметка обаче целта е постигната – успявам да поддържам собствеността си в сравнително поносими количества, което е голям плюс, ако живееш на квартира и не знаеш кога ще ти се наложи да мъкнеш кашони с потребни и съмнително потребни вещи.

Тази тактика обаче далеч не работи за всеки. Може би водолеите биха я оценили, но за един телец например

това е пример за безотговорността на моята зодия

„Така си я карате вие“ – би казал той, и с право.
Обичам, когато моите познати телци разчистват къщите си. По някаква причина те считат това занимание за вид духовно пречистване – сякаш притежаваните материални ценности им тежат по пътя към просветлението.
Вниманието и педантичността, с която подхождат обаче е безпогрешен индикатор за това как умело ценят вещите си.

Изгубих ума и дума като наблюдавах как моя приятелка, родена на първи май, подхожда към проблема. Тя беше събрала всичко ненужно (или обременяващо духовността, не знам) на спретнати купчинки. Те бяха дори с етикетчета – беше предвидила кой от нейните познати и приятели би се зарадвал на отхвърлените от нея ценности. Обикалях наоколо като гладно куче – сдобих се е чифт червени кубинки, чисто нови, за които ѝ бях казала, че много харесвам, и тя ми ги даде с почти недоловими признаци на съжаление. Последва изкусителна боа от черни пера, съчетана с тясна къса черна рокля. Не разбрах как тези съкровища ѝ пречат да е възвисена, но в моя полза бе да си мълча.

Оттогава следя внимателно кой от моите приятели телци е решил да прави основна инвентаризация и прочистване на собствеността си.
Повечето простосмъртни обаче не спадат към нито една от двете изброени крайности и справянето с натрупващата се покъщнина се отлага до безкрай.

Нещата просто се трупат по шкафчета, бюфети и ракли

– изглежда ние, българите, разполагаме с доста разтегаеми апартаменти. Което е едно от чудесата на вселената. Другото чудо е – как не ни е хрумнало, подобно на американците, да правим градински разпродажби.

Завиждаме на живеещите отвъд океана, че имат по-високи доходи от нас. Истината обаче е, че въпреки привидното си благосъстояние, американците не хвърлят на боклука нищо, за което има дори далечен шанс да влезе в употреба.
Градинските разпродажби съчетават две основни цели – изчистваш дома си, но и печелиш някой и друг долар от неща, които просто не ти трябват.
Да не говорим колко са забавни.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Докато живеех в Калифорния, не изпуснах нито едно подобно събитие, на което се натъкнах. Не че имах късмета да намеря някоя безценна антика за жълти стотинки, или да забогатея, като се с сдобия с картина на Рембранд с очукана рамка.
Изумяваше ме обаче разнообразието от смешни и непотребни вещи, с които пълним дома си.

Покупки, направени в момент на умопомрачение,

или пък подаръци за Коледа от далечни роднини?
Смях се до сълзи на електрическа машинка, изпълняваща заветната цел да отваря бутилки с коркова тапа. Открих специални щипки за отлепване на филтрите за кафе машината – да се научиш да боравиш с тях сигурно би отнело столетие. Малки нагревателчета с овална форма, пригодени да сварят едно единствено яйце – сигурно са предназначени за самотни хора с хронична липса на апетит.

Истината обаче е, че в повечето случаи това, което е боклук за едни, е истинска ценност за други.

Реших да последвам примера на американските братя и изложих непотребните си вещи в собствения си калифорнийски двор. Неизвестно как в багажа ми се бяха озовали медалите на дядо ми за „герой на труда", както и стар ръчен часовник „Чайка“ (счупен). Оказаха се хит – продадох ги за близо 50 долара.

Да живеят градинските разпродажби!

Обратно в родината обаче, отново съм засипана със стари вещи.
Единствено детските дрешки успяват лесно да намерят нов собственик. Купищата маркови дрехи, които вече не ми стават, а едва ли съм обличала повече от три пъти, са обречени да събират прах в гардероба. Не върви да ги дам на дъщеря си – доста за предизвикателни за нейния вкус.

Какво да правя тогава?
За тези, които притежават нещо наистина ценно, могъщият електронен битпазар ebay може да се окаже решение. Всякакви реликви, които от американска гледна точка изглеждат „древни“ (тоест, да са на поне три десетилетия), имат шанс да намерят пазар. Колекции от всякакъв род – от салфетки до колички „мач бокс“ също могат да се сдобият с нов собственик, а вие – с малко наличен кеш.

Какво да правим обаче с останалите неща, за които дори не си заслужава труда да снимаме и да се опитаме да продадем?

Като бях малка, по улиците обикаляше Торбалан

Той беше стар брадат циганин с тъмни черни очи и бръчки от усмивки около очите. Носеше чувал, на когото би завидял дори Дядо Коледа. Обикновено се появяваше в събота или неделя предобед и напевно съобщаваше мисията си „Стари вещи купувааам...“.

Не помня някога наистина да е купил нещо, но майка ми винаги го чакаше с прилежно сгънати стари дрехи, някой неработещ вече радиоапарат, и веднъж дори старата „Опера“, защото вече бяхме горди притежатели на цветен телевизор.

Днес обаче Торбалан остана в приказките. По-малко романтичните, но по-практични градински разпродажби са екзотика у нас. И тъй като не съм телец, остава ми само едно решение – време е за нова квартира. Пак.