Грижим се лицето да не издаде възрастта ни. А речникът?

Ах, тази възраст! Колкото и да се правим на смели, първите бръчки докарват до истерия както жените, така и мъжете, които уж се хвалят, че не са суетни.
Живеем в епоха, в която да остарееш сякаш се превърна в грях. Даваме луди пари за кремове, лосиони и какви ли не чудотворни средства, с чиято помощ се надяваме да превъртим часовника назад.

Странното обаче е, че докато се борим със следите, които годините са оставили върху лицето ни, не изглежда да се впечатляваме как те са повлияли на езика и манталитета ни.

Дори и да имах пари за козметични операции, които да върнат вида ми от преди две десетилетия, достатъчно е да заговоря, за да няма съмнение с коя цифра започва единния ми граждански номер.
Никога преди не бях се замисляла за това, докато дъщеря ми внезапно не ми го напомни неволно.

Къде е „Кристал"?

Уреждахме си среща да отидем някъде заедно, след като тя свърши училище.
– Ще те чакам на „Кристал" – казах ѝ аз. Тя ме погледна неразбиращо.
– Къде?
Не можех да повярвам, че не знае за кое място говоря.

Нямаше смисъл да разказвам за демонстрациите от 90-те и да изтъквам случки, които за нея са история.
– Където се събират хипарите – обясних, решила, че все пак, едва ли сред днешните младежи съвсем няма хипита.
Тя продължи да ме гледа изненадано.
– Абе, срещу министерство на финансите – заключих и млъкнах объркано, защото осъзнах, че това едва ли е ведомството, присъстващо в мислите на едно 13 годишно момиче.

В крайна сметка се срещнахме на „Славейков".
Е, поне този площад не е сменил името си. Защото София напоследък ми се струва пълна с

Топографски изненади...

Въпреки че от години би трябвало да съм научила новите названия на улиците, и особено на собствения си адрес, все още понякога в таксито казвам: „На „Борис", между „Парчевич" и „Поптомов". Опа! Вече повече от десет години улицата се казва „Уилям Гладстоун".

Така някога се дразнех на баба си, която упорито наричаше булевард „Васил Коларов" „Солунска". Ха, ето че днес тя щеше да е повече в час от мен.

Не само грешките в топографските наименования обаче издават възрастта ми. Де да бяха само те! Една съвсем проста на пръв поглед задача наскоро ме накара да се почувствам като неандерталец. За това бяха виновни някои неочаквани промени

...и измрели технологии

Търсех един човек, когото не съм виждала от години. Успях да намеря адреса му, но не и телефона. Добре – казах си, ще му изпратя телеграма да ми звънне.
„Ще направиш какво?" – попита дъщеря ми. Не беше и чувала за телеграми. Ех, колко е невежо младото поколение! – помислих си. Но не се усъмних и за секунда, че планът ми може и да не проработи.

Реакцията на служителките в пощата обаче не беше много по-различна от тази на един редови подрастващ. Те ме изгледаха, като че съм навлякла кринолин и широкопола шапка и ги питам кога пристига дилижинасът.

– Няма вече телеграми – отряза ме едната след изненадана пауза.
– Не сте ли чували за мобилни телефони? – допълни ехидно втората.
– Чувала съм, но не зная телефона! – отговорих раздразнено. – Писма – те поне още съществуват ли?
– Е, предполагам, че може да пуснете писмо тогава... – бе колебливият им отговор.

Кои ли други думи и понятия, които на мен ми се струват естествена част от света, вече са излезли от употреба? Дали някой знае, ще ми се смеят ли, ако призная, че имам касетофон и флопи диск?

А един мой приятел дори събира плочи. Няма нужда да уточнявам, че той е на моята възраст, нали?

„А по мое време любениците..."

Най-дразнещите признаци на възрастта в речта ми обаче са изразите, издаващи неумолимата промяна в манталитета. С ужас откривам, че повтарям фрази, които толкова ме дразнеха в устата на майка ми.

Вероятно тук преценката кое ще те направи да звучиш вече „пораснал" е доста субективна – зависи какви навици, които някога са ни ядосвали, днес откриваме, че сме усвоили от родителите си.

Бившият ми мъж например хистерясваше, че е остарял, когато се усети, че обикаля по стаите и гаси лампите – по същия начин, по който баща му е правел това. Аз лично не виждах нищо лошо в този навик – никой не обича да плаща големи сметки за ток.
Признавам обаче, че едва ли съм се интересувала от това особено, когато бях на 20.

За мен най-опасната фраза, която избягвам на всяка цена, за да не се почувствам безнадеждно „голяма" е: „На робиня ме превърнахте". Това бе любима фраза на майка ми, с която просто ми лазеше по нервите.
„Ние нищо не сме ти направили!" – отвръщах троснато.

Каквито и точно да са били родителите ни, има някои изрази, които, ако използвате, ще прозвучите като бабичка, дори и да сте на двайсет.

Като малка се смеех например, когато баба ми твърдеше, че пъпешите имали друг вкус в нейното детство. Миналото лято си мислех същото за дините. Не казах нищо.
Представих си как ще ме изгледа дъщеря ми, ако изтърся – „а преди години какви любеници имашееее..."

Жаргонът

Това, че внимавам да не прозвуча като бабичка пред дъщеря си обаче въобще не означава, че непременно одобрявам речника на връстниците ѝ. Може и да не искам да приличам на майка си, но не държа да приличам и на дъщеря си, все пак.
Никога няма да започна да вмъквам цифри в думите – "4" не е „Ч". Ужасно се дразня, когато тя започне да ми изпраща подобни шифровани смс-и.

Не наричам приятелите си „пич", нито „копеле". Да използвам жаргон на моята възраст е като да се облечеш в стил „Лолита". Няма да си сложа забрадка и престилка, но и би било доста смешно да си вържа плитчици и да облека къса поличка, нали?

Някои от майките (но май по-често бащите), които виждам по родителските срещи, толкова се опитват да звучат млади, че просто стават смешни. Други пък залитат в противоположната крайност.

Забравихме ли?

Една от неизбежните последици на порастването е, че забравяш какво е да си млад. И ти се струва, че „днешните деца много леко го карат."
Ние какво? Ходехме пеша до училище в снега по три километра ли?

Всяко поколение твърди, че следващото е разглезено, неблагодарно и мързеливо. Ако не искате да издавате ЕГН-то си, преглътнете забележката си относно шумната група тийнейджъри в автобуса. Преди да коментирате, опитайте да си спомните искрено какви бяхте на тяхната възраст.

Страшното е, че ми е все по-трудно да си го представя.
Е, това поне е добър знак – донякъде. Защото ще минат още десетина-двайсет годинки и тогава ще ми е по-лесно да си спомня името на учителката по история от гимназията, отколкото какво съм закусвала тази сутрин.

Предполагам обаче, че тогава няма да ми пука. Все пак, не може да си вечно млад, нали?

Коментари  

 

+1 #4 Neda Nedeva 2011-03-03 16:12

Хареса ми!

Цитиране | Докладвай на администратор

 

 

+2 #3 Eли 2011-02-28 13:12

Напълно споделям вашия коментар. Приятно ми е ,да прочета това ,коете мисля и чувствам и аз.Поздравления!!!

Цитиране | Докладвай на администратор

 

 

+1 #2 Ина 2011-02-27 22:57

Странно колко еднакво чувстваме и преживяваме разни моменти, а сме напълно непознати. Поздравления за написаното. Приятно разказано и написано с много лекота

Цитиране | Докладвай на администратор

 

 

+2 #1 Вакрилов 2011-02-27 18:17

Имах същият проблем със "Солунска", а и със "Пиротска", която по онова време беше "Жданов"...:):)Поздрав за чудесния текст!

Цитиране | Докладвай на администратор

 

Обнови списъка с коментари
RSS на коментарите по тази тема

Добави коментар

Ако пишете на кирилица, по-лесно ще ви четат.

Име (задължително)

Обнови

Изпрати

Отмени

JComments