Много непоклатими истини отхвърлихме в живота си. А сега накъде?

„Дружбата ни със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество".
Не го подлагах на съмнение. Огромните бронзови букви, красящи фоайето на основното ми училище, вдъхваха неоспорим авторитет. Дори не ми се налагаше да се замислям над тази фраза, а и до ден днешен я помня наизуст.

Разбира се, сега това твърдение ми изглежда смешно.
Колко ли още непоклатими догми съм загърбила, наближавайки петдесетия си юбилей?

Казват, че изграждаме ценностната си система през първите седем години, и след това малко се променяме. Но ако нашите убеждения определят кои сме, тогава очевидно горното твърдение не е вярно.
Изглежда,

вярата, която е бронирана здраво в гърдите,

е приоритет на младостта.
С годините истините, които са ни звучали непоклатимо, се поддават на ерозията на опита.
Нови истини навлизат в обществото, и докато за 20-годишните е лесно да ги приемат със същата убеденост, в която аз вярвах в дружбата ни със Съветския съюз, на мен вече ми става трудно да приемам фрази на доверие.

Е, днес не рискувам да ме изпратят в Белене, ако не съм съгласна с последните тиражирани лозунги. Има голям шанс обаче да изпадна в неловка ситуация, ако реша да споделя вярванията и още повече – съмненията си.

Навлизам в период, в който сигурно ще стана обект на интерес от страна на арехолозите. Все по-често се чувствам откъсната от времето, и понякога ми изглежда, че би било по-лесно да проведа смислен диалог с някой рицар тамплиер, отколкото със съучениците на дъщеря ми.

След като загубих вяра в победата на социализма,

така наречените „години на преход" урониха вярата ми и в победата на капитализма.
Пазарната икономика не е единствената прехвалена ценност, която някак си не успява да ме въодушеви.

Демокрация? Дразня се, когато водещите по новините изричат тази дума като някакъв фетиш, неоспоримо постижение на западната ни цивилизация.
Всеки финансист ще ви каже, че една от успешните стратегии за инвестиции на борсата е да се движиш в разрез с тълпата. Масовият дребен играч принципно взима погрешните решения – продава при спад на котировки и купува във възход.

След като средностатистическият инвеститор не успява да ръководи с малко разум личните си спестявания, защо трябва да му имам доверие да определя кой е най-подходящ да управлява страната?

Имам своите възражения срещу демокрацията

Но тъй като не ми идва никаква по-добра идея за обществен строй наум (то май човечеството още не го е измислило), не споделям скептицизма си с околните. Въпреки всичко продължавам да се дразня, когато се налага да приемам надути фрази без възражения.

Днес да не вярваш в демокрацията е точно толкова шокиращо, колкото преди няколко века е било да се усъмниш във върховенството на монарха. Дали и убежденията не са просто мода?

Някога се чудех защо американците поставят толкова силно ударение върху консумацията на всяка цена. С годините разбрах – за тях вещите не са притежание, а способ за самоопределяне. Гордите притежатели на „Ролекс" са привилегирована класа, и ако си се хванал на хорото, се налага да танцуваш в такт. Колкото и да е скромен, никой висш мениджър не би си позволил да се облече с дрехи от веригата „Уолмарт".

Дори и да не ни харесва, парите определят кои сме. Това изглежда една от догмите на новото време, с която на нас, отгледаните с вярата в социализма, ни е малко трудно да свикнем.

Не винаги Златния телец е бил толкова уважаван

Днес да си банкер звучи гордо. Никой не помни как необходимото зло, лихварите, са се криели в тъмните улички. Дори кастата на търговците, макар и властна, все пак не е била аристокрация.

Ние можем да се гордеем, че сме представители на едно от най-идеалистичните поколения, които някога са разлюлявали света.

Може и да не сме скандирали против войната във Виетнам, но и ние слушахме тайно Бийтълс и гледахме „Коса" отново и отново. Ето още едно младежко убеждение, което днес подлагаме на съмнение.
Спинът уби всякакви остатъчни идеи за предимствата на свободната любов. А какво стана с вярата, че хората са изконно добри и настъпва ерата на Водолея? Е, това твърдение се нарежда по абсурдност някъде до дружбата със Съветския съюз.

Нима това, което ни носи възрастта, е скептицизъм

и дори – цинизъм? Би било тъжно, ако беше така.
Наскоро се събрах с бивши съученици от Математическата гимназия. Като прегледахме набързо клюките и кой как живее, след поредната водка нагазихме в по-дълбоки теми.
За това в какво вярваме.

Израснали с едва ли не фетиш към разума и логиката, с удивление открихме, че с годините всеки от нас в една или друга степен или форма е открил вярата.
Страх ни е да говорим за „бог", за да не ни се присмеят. Но да го наречеш „някаква сила отвъд" е все едно да кажеш, че слънцето е просто едно небесно тяло.

За мен религията все още остава „опиум за народа", така че как да наречем тази вяра, която ни държи над отчаянието на цинизма?

„Ако можеш да го назовеш, не е истинското тао"

– пише Лао Дзъ. Така че да забравим термините.
Вече не вярваме в социализма, а ни е трудно да прегърнем без възражения капитализма. Имаме своите възражения срещу идеали като демокрацията и дори срещу ползата от здравословния начин на живот.
А се оказва, че именно сега, наближавайки петдесетте, в крайна сметка сме открили вярата си. Всеки по своя начин.

И ако не са старите сбирки на съученици, оставаме едни самотници на самотен остров, на които им е трудно да приемат с въодушевление идеалите на новото време. Е, остава ни да търсим разбиране от някой рицар тамплиер.
Да сте срещали подобен наскоро?