Авторът на книгата Психотерапия на алкохолизма за бохемското пиене, за водещите методи за справяне с алкохолизма и за щастието, че е имал лошия пример на свой роднина, полуизяден от плъхове и кучета

Как решихте да напишете книгата Психотерапия на алкохолизма?
Проблемът с алкохолизма е много личен за мен и, естествено, интересът ми към него също е личен. Много мои близки починаха преждевременно благодарение на алкохола. Това беше своеобразен дамоклиев меч, чието острие през младостта ми непрекъснато съм усещал над главите и на двата ни рода, по майчина и по бащина линия. Алкохолът стана причина почти всички връзки между тях да рухнат. Имало е момент в живота, в който сам съм се чувствал застрашен. И ако бях продължил с бохемските си злоупотреби, вероятно досега да съм си отишъл след някой „нещастен случай", условно казано. Извадих шанса, че спрях навреме, а и срещнах хора, и придобих професия, което ми помогна да вникна по-дълбоко в същността и да превърна обременеността си в предимство. От което се роди и книгата. Първо като една-две статии, после като дипломна работа по психология, накрая и като цялостно изследване.

Трябва ли човек да е специалист, за да я прочете?
Не, но има една или две глави, които могат да затруднят обикновения читател. Например, главата за така нареченото характерово предразположение към зависимости. Иначе като цяло се постарах да оставя настрани медицинския аспект и да се задълбоча в психологичния. Дори последните две части са повече за алкохолици, отколкото за специалисти. Разказът за пътуването ми през underground пространствата, свързани с алкохолизма в Полша – стационарни центрове, затвори, терапевтични общности, сиропиталища, клубове. И насоките за изграждане на лична програма за справяне с проблема в края, чийто пряк адресат са вече изцяло алкохолиците.

Защо трябва един алкохолик да я прочете? Какви отговори ще намери в нея?
Около алкохолизма съществува много митология. Той е обявен за психично разстройство чак през 1954 г., но по света все още продължава да се спори дали наистина е такова. Огромна дискусия е породил и другия въпрос: дали предразположението се унаследява генетично или унаследяването е само психично. Дори модерните подходи за възстановяване в САЩ – Smart Recovery, Secular Organisations for Sobriety (SOS) – изобщо отричат болестните концепции. Да не говорим пък за архаизма и религиозната догматичност на Анонимни алкохолици (АА), което впрочем обяснява слабата им популярност в България. Малко хора познават тъмната страна на АА. Постарал съм се да изложа концепциите достатъчно приемливо и един алкохолик би намерил отговор на въпроса кой подход е най-подходящ за него.
Хората не са еднакви и унифицираните методики са невъзможни. Това, което сработва при един, при друг не работи. Изборът на подход е дори културно обусловен. Някои работят добре само в силно религиозни общества. През последните 30 години навсякъде набират скорост по-опростените, по-практично насочените форми на психотерапия, които за съжаление не са добре познати в България. Като рационално-емотивната психотерапия на Албърт Елис. Изключвам най-тежките случаи, с тотално увредената психика и органи, които вече са направили от човека инвалид и задължително изискват медицинска намеса.

Какво представлява методиката, която вие предлагате в края на книгата си и как стигнахте до нея?
Не е методика. Това са общи насоки, чрез които човек би могъл да изгради собствен метод или програма за справяне през първата година от отказа, която е и най-трудната. Съобразно здравето, социалния статус, личната си философия, ако щете, житейската ситуация, в която се намира. Съветите са чисто практически. Опитах се да засегна най-подмолните камъни, които могат да преобърнат каруцата, има и един-два теста, в случай че човек се съмнява, че е алкохолик. В по-голямата си част всичко това не е мое, взел съм го от различни стратегии, които познавам, и еклектично съм се опитал да го изложа в едно цяло – достатъчно опростено и практично за прилагане. Не вярвам, че зад успеха и промяната е задължително да стои някоя сложна духовна или философска концепция. Досега тия насоки са сработвали достатъчно добре в мои групи.

Трябва ли лечението на алкохолиците да протича с хоспитализиране?
Ако случаят е тежък и става дума за запои от седмици – да. Рискът от делириум през първите дни е огромен. Освен това да не забравяме и тежките увреждания на органите, които съпътстват алкохолизма – на черния дроб, сърцето, невропатиите, риска от инсулти, нерядко и намеренията за самоубийство. Всичко това, заедно с увредения мозък, би могло да доведе и до инвалидизиране. В доста от случаите е наложително и продължително медикаментозно лечение. Но само лекарствата рядко са били достатъчни.

Каква е ролята на семейството за алкохолика?
О, може да бъде огромна. Алкохолизмът, за разлика от други психични разстройства, засяга цялата микросреда на засегнатия – семейство, приятели... Цялата му лична принадлежност, която е основна човешка потребност, е срината – това да си част от група, на която да можеш да се облегнеш и да разчиташ.
Без участие на семейството и близките той сам едва ли би се справил. Алкохолизмът му отдавна не е само негов проблем. Цялата система всъщност е болна, а често пъти останалите членове развиват така наречената „съзависимост". Помагайки на алкохолика, останалите помагат и на себе си. Както казва Богдан Воронович, алкохоликът е като човек с одрана кожа, всичко и навсякъде боли... И всички следва да се съобразяват с това, защото в началото на оздравяването и най-слабите негативни емоции могат да предизвикат рецидив.

Може ли религията да бъде достоен съюзник в личната борба на алкохолика с проблема?
Може, макар и да не е задължително. Религията дава отговори на важни въпроси, свързани със смисъла на живота. Пред един алкохолик този въпрос се изправя в заплашителен размер. Когато му отнемете алкохола, вие му отнемате и вселената, която той е обитавал чрез него. И на това място възниква огромна психична и духовна празнота, както и въпросът какво да прави със себе си от тук нататък. Как от руините да се изгради нещо ново. В това е трудният момент при лечението – тук антидепресантите и тимостабилизаторите няма как да помогнат. Необходимо е упование в нещо, да се намери нов център на съществуването.

Приложими ли са методите, уповаващи се (и) на религията за общество, толкова нерелигиозно, като нашето?
Приложими са, макар и да ми се струва, че е в по-общ смисъл. Като нещо помощно, което задълбочава оздравяването, като дава на пострадалия основните етични критерии за новото му вписване в социума. Защото освен да остане трезвен, той трябва и да направи нещо с живота си, да му придаде смисъл и значимост. Ако единствената цел е да го държите трезвен, забравете! Най-вероятно пак ще пропие.
Но едва ли днес религията може да бъде с претенции, че тя единствено държи пътя към оздравяването. Религиозна организация като АА се ражда в момент, когато алкохолизмът все още не е признат за болест. Отношението на пуританското общество в САЩ към алкохолиците по онова време е изцяло морално – като към порочни и пропаднали, деградирали типове. „По-долу и от шизофрениците!" – както казва Дан Андерсън, един от създателите на модела „Минесота". И отпорът на тия морални обвинения естествено също е морален: „Да, ние сме деградирали, но съществува прошка, пропаднали сме, но съществува покаяние, вършили сме грехове, но съществува и обезвъзмездяване за стореното зло." Само че такава теза, ако се опита да се превърне в основно средство за лечение, днес рядко проработва – в около 5% от случаите, доколкото съществува някаква статистика. Времето е различно. Нали уж вече говорим за болест, а не за порок! Какво да правим, например, с атеистите, с вярващи в науката хора, с тези, които са духовни, но без да са религиозни? В България повече от 90% от алкохолиците са такива. Значи ли това, че са обречени? Ако има душевно насилие, в смисъл, че религиозността се предлага като единствена възможност за лечение, това най-често води до обратен резултат.

Какво е мнението ви за отношението на държавата към проблема с алкохолизма?
Уф, лошо е. Знам, че и психолози, и психиатри, и социални работници виждат истината и искат да променят нещата, но разполагат с малко възможности. Превенцията и лечението искат средства, искат обучение на специалисти в подходящи психотерапевтични подходи. Искат грамотност, условия. Клубове, дори общински центрове, които да бъдат свързващо звено между алкохолиците и здравните институции.
Единствената възможност да се намерят пари е заделянето от продажбата на алкохол, както е във всички по-силно засегнати от проблема държави. Нека не се залъгваме, за помощ на алкохолиците спонсори няма да намерим. Във Варшава най-много ме впечатли, че съществува дори радиостанция с нощна програма за алкохолици, която беше водена от журналист-алкохолик, Кшищоф Довгирд – човек със 17 години трезвеност. В САЩ и Германия обществото е подготвено и не е толкова трудно някой да легитимира проблема си – знае, че на него ще погледнат точно като на болен човек, нуждаещ се от помощ. У нас все още отношението е изцяло морализаторско, като към пропаднали типове, което предизвиква дълго и мъчително прикриване на проблема не само от алкохолика, но и от цялото семейство. И държавата има заслуга за тоя порядък на нещата.

Ако трябва да степенувате двете зависимости, алкохолизъм и наркомании, коя от тях е по-опасна и защо?
Според мен алкохолизмът е по-опасен. На първо място засяга по-голям брой хора, в стотици пъти. Алкохолът е легален, евтин и достъпен наркотик. А пиещите са в културно отношение по-поощрявани от непиещите. На трезвениците се гледа като на бели врани. На второ място, един наркоман много по-бързо е принуден да търси помощ – обикновено между третата и петата година, след като продруса. Почти всички наркомани са млади хора, с повече ресурс за справяне. Водих веднъж групова терапия в терапевтична общност „Феникс". От 30 души най-възрастният пребиваващ в комуната беше на 28 години. Докато един алкохолик пие необезпокоявано поне 10-15, че и 20 години, преди да потърси помощ. И обикновено е много по-увреден, с много по-трудно поддаващи се на промяна навици. Да не говорим, че най-често е семеен и целият процес на алкохолизиране протича пред очите на децата му. Което е с болезнени последствия за всички в микросистемата. Но се твърди, че напоследък и тук възрастовата граница пада.

Защо в България успеваемостта на лечението на алкохолизъм е ниска? Къде е проблемът?
Мисля, че проблемът е комплексен. Пътят към оздравяването или превенцията не е само задача на една институция – например на психиатричните клиники, стационарите и психотерапевтите. Това е работа и за социални работници и учреждения, и най-вече въпрос на законодателни промени. Вижте как стоят нещата в САЩ. Например при пътно-транспортно произшествие, предизвикано от пиян човек зад волана: предлагат му по бърза процедура две възможности: или се лекува определен брой часа, или отива в затвора. Тоест той сам решава дали е болен или здрав, дали за него пиенето е порок или здравен проблем. Ако се считаш за болен – лечение. Ако се считаш за здрав – окей, извършил си престъпление и отиваш в затвора. В това е хуманизмът. Обикновено хората решават да преминат психотерапевтичен курс, защото в затвора пак ги подлагат на такъв, но вече задължителен. Не всички спират да пият, но една голяма част – да.
А тук дори да решат да се подложат на психотерапия, кой ще я проведе? Няма подготвени специалисти в никакъв подходи. Изграждането на специалист изисква поне двегодишно обучение. Кой ще организира подобно обучение, кой ще го финансира, а и кой ще плаща след това за работата на човека? Така например отдавна най-добре подготвените терапевти в света са самите алкохолици, след 4-5 години трезвеност. Те са най-всеотдайни. Откъде обаче ще дойдат пари за терапия? Повечето от алкохолиците живеят на ръба на мизерията и не са в състояние да си плащат. Освен това по света съществуват общински центрове, които имат помещения, провеждат превенция с подрастващите, в тях работят консултанти, също алкохолици в дълга ремисия, до които всеки с проблем или близките му може да се допита или да потърси помощ инкогнито. Ние още се въртим около нулата. Не се ли намеси държавата, проблемът ще се задълбочава. Защото, както казах, възрастта на алкохолизиране пада. Преди два дни разговарях с майката на 19-годишна алкохоличка. Представяте ли си?

Как вие успяхте да спрете бохемското си пиене да не се превърне в патология?
Ами започна да ми вреди. Преди това петнадесетина години купонясвахме по 2-3 пъти седмично с една-две компании от артистичната бохема – поезия, китари, спорове, полети с обилно количество алкохол. Един ден осъзнах, че често пъти някъде към обяд започва да ми се допива. От миналото веднъж изплува много стряскащ спомен за един от роднините ми, който точно на обяд често казваше: „Пие ми се едно, та ми се плаче!" И обикновено започваше час-два по-късно, без да е в състояние да се спре до сред нощ. После почина по много страховит начин – намериха го полуизяден от плъхове и кучета в един заден двор. Благодарен съм му, защото тогава направих връзката и разбрах, че нещо дълбоко и опасно ни свързва. Стреснах се, после потърсих консултации с една психиатърка от радневската болница. Исках да разбера дали наистина съм застрашен. От тази среща тръгна и интересът ми, който по-късно стана и професионален. В неорайхианската психотерапевтична школа разбрах в дълбочина каква е взаимовръзката между зависимостите и определен тип характери. Приемах всяко знание в тая област много лично, затова и лесно го запомнях.

Толкова ли е важна първата крачка на алкохолика към справянето с проблема? До каква степен тя е определяща за това дали ще успее в борбата със зависимостта си?
Всяка крачка е важна, не само първата. Защото човек може да си остане и дотам. За повечето алкохолици първите опити са по-скоро безуспешни, тъй като при първата крачка са все още раздвоени – човек чувства, че нещо в живота му не е в ред, но психологичните печалби от пиенето все още са повече от загубите. Обратът настъпва, когато загубите започнат да стават повече от печалбите. Успяват тези, които превърнат борбата си в цел номер едно в живота поне за година. Тая битка не се води между другото, а ден след ден. Но е нужно време, докато човек осъзнае отчаяното си положение и липсата на всякакъв друг избор освен този: да пие или да не пие. И че в това отношение никакви компромиси не са възможни. Необходима е смелост, за да приемеш подобно поражение.