Как една двойка върна вярата ми в приказките с щастлив край

„Извинете, свободни ли са местата?"
Вглъбени в разговора си, те дори не ме забелязаха.
В претъпканото заведение в парка трябваше да съм по-нагла от обичайното, ако искам да се добера до заветната прохлада на ледената бира.

Затова срам, не срам, прекъснах уединението, което бяха успели да постигнат помежду си в хаоса на летния уикенд.
„Извинете, може ли?" – повторих аз и без особена надежда да ми отговорят, се настаних на празния стол до тях.
„Ясно е – любовници са. Романтичните откраднати минути, докато половинките са заети другаде." – помислих си.

Връщах се от работа, макар че бе неделя, не бях спала предишната нощ, мъчеше ме тежък махмурлук, така че циничното ми настроение, макар и непростимо, бе поне разбираемо.
Колко малко очаквах, че макар да ни делят повече от две десетилетия във възрастта, тази мила двойка ще се превърнат в мои близки приятели.

Оказа се, че не са чак толкова вглъбени в разговора си

Без сама да се усетя как, скоро успяха да ме включат в тяхната оживена дискусия, и усетих, че изисканото чувство за хумор на мъжа и разумният здравомислещ поглед на възрастната дама са изпарили лошото ми насторение без следа.

Те спореха дали водещ мотив в развитието на човечеството е неустоимото привличане на непознатото, или много по-банални мотиви, като стремежът да натрупаш повече блага.

Сами разбираха безсмислието на дискусията си, но се забавляваха толкова с неочакваните обрати на аргументите си, че скоро заразиха и мен и заедно избухвахме в шумен смях, когато Ники отново успяваше да се измъкне от прагматичните доводи на Йоана с остроумни забележи, напомнящи ми малко за Оскар Уайлд.

След седмица се засякохме пак в същото заведение.
Този път не ги попитах – направо се настаних до тях.
Имах нужда от малко интелектуален алабализъм, за да забравя собствените си тревоги.
Този път разговорът тръгна в нова посока – макар че рядко говорят за себе си, те споделиха с мен

дългия си и толкова нетипичен за 21-ви век романс

Оказа се, че дори самите те не помнят кога за пръв път е проблеснала искрата между тях. Но и двамата знаеха точната дата на раздялата си – септември 1971 г.
Всъщност, само няколко месеца след като аз съм се родила.

Ники заминал в казармата, без да е особено утешен от искрените клетви на Йоана за вечна вярност.
„Имах лошо предчувствие – знаех си, че в този миг я губя завинаги" – разказва той.
„Глупости, не е било предчувствие, просто подсъзнателно си преценил ситуацията много по-ясно от мен." – вярна на прагматичния си нрав, тя отрича съществуването на каквото и да било „шесто чувство".
В началото писмата ѝ пристигали почти ежедневно.

„Шегувах се с нея и я питах колко пари харчи за химикалки"

– смее се той.
Но скоро кореспонденцията секва.

Дали бе писано любовта им, за която им завиждаха всички съученици от гимназията, да завърши толкова банално? Не, разбира се. Ако беше така, сега нямаше да ви разказвам тази история.

Оказва се, че Йоана, дете, отгледано от изключително строги и взискателни родители, най-после отстъпила пред натиска на семейството си, което не одобрявало Ники като свой бъдещ зет.
„Дете е на самотна майка. Сега може и да ти изглежда странно, че това може да има значение, но става въпрос за 70-те години в малък провинциален град" – сякаш търси да се оправдае тя.

Да не говорим, че Ники няма особени шансове да се издигне над придобитата в казармата квалификация на професионален шофьор на камион.
„Образованието може и да бе безплатно, но как щеше майка ми да ме издържа, ако реша да следвам в София? – обяснява той. – Тя имаше спешна нужда от финансова подкрепа.

Едва свързвахме двата края

От друга страна, бащата на Йоана е член на партията, примерен гражданин с доста солидно положение в обществото. Свикнала да бъде добро момиче, тя не успява да се опълчи на родителите си и накрая се омъжва за избрания от тях кандидат.

„Беше добър младеж, разсмиваше ме. – спомня си тя. – Дори и след толкова години, не зная дали тогава наистина загубих вяра в Ники, или просто ме беше страх, че ако избягам с него, само ще му навлека допълнителни беди. Баща ми нямаше да остави нещата така, той беше упорит човек с много патриархални възгледи."

След казармата Ники дори не си прави труда да се върне в родния си град да потърси изгубената си любима – внезапното секване на писмата ѝ и подочути оттук-оттам слухове му дават болезнено ясна представа какво се е случило с нея.
Затова той поема по единствения път, който по онова време е криел някакви перспективи за него – през сръбската граница, през затвора, лагера за бежанци, и – заветната Канада.

В студената чужда държава късметът му се обръща към по-добро

– след години тежък черен труд, той успява да събере пари и да отвори фирма за.... demolishing. С други думи – бута сгради.

„Добре платена работа, която освен това доста точно отговаряше на душевното ми състояние в онзи момент."
Двайсет години по-късно, той е сравнително заможен строителен предприемач и ... ерген.

„Не зная дали защото сравнявах всяка жена с младежката си любов, или защото бях твърде зает да се докажа, да демонстирам, че имам място в обществото, но, ето на, така и не си харесах друга" – самоанализира се той.

Нейната съдба не е по-лека

– след около година доста спокоен брак, съпругът ѝ се разболява тежко.
„Прекарах по-голямата си част от живота си като лична медицинска сестра. Макар и да не бях влюбена в съпруга си, обичах го и го уважавах. Мразя да си спомням за онези години. Не искам да разказвам за тях. Колкото и коравосърдечно да звучи, когато той почина, на погребението му усетих, че сякаш животът започва отново за мен. Нищо, че вече бях попрехвърлила младежките си години" – разказва тя.

Горе-долу по същото време, сякаш Афордита се е уморила от тъжната самотна история, и Ники започва да се замисля за връщане в България.
„Имах достатъчно пари да си позволя да живея където си ща. Не е за вярване, но просто ми лиспваше града на младостта ми – въпреки че хранех предимно негативни спомени за него. Сякаш с годините лошото избледнява и носталгията взема връх. А може би бе просто стремеж да върнеш младостта си, която си е заминала безвъзвратно" – казва той.

Разбира се, те се срещат отново

На сбирката на класа им. 30 години след завършването си.
Йоана наближава 50-те, Ники вече е отпразнувал кръглия си юбилей.

„Първоначално не исках да ходя. Бях едно от най-красивите момичета в класа – как ще ме приемат сега, с посивелите коси, разпусната фигура, бръчките? – смее се тя. – Привлекателността ми може и да намалява с годините, но не и суетата."

Ники обаче приема поканата с въодушевление.
„Надяваше ли се да я срещнеш там?" – не се стърпях и попитах аз.
„По-скоро ме беше страх, като преди да скочиш с парашут" – свива рамене той.

Оттам насетне всичко е като в приказките.
Те вече са на над 60. И все още са способни да не забележат непознатата, която, едва сдържайки раздразнението си, за втори път пита дали са свободни местата до тях.

Все още се смеят заедно и водят безсмислени спорове за естеството на света.

А когато опре до любовта, дори практичната Йоана се оказва суверена.
„Не искам да публикуваш имената и снимките ни – заяви твърдо тя. – На лошо е да се хвалиш с късмета си."
Ники кима в съгласие.