40, 50, 60... или времето да бъдем себе си

стил - хоризонти

Нина Дончева

сряда, 08 юни 2011 г. 09:09ч

Посещения: 696

Да „остаряваме красиво" не е просто фраза

И да се плашим, и да не се плашим от годините, те си се трупат... Снимка Bloody Marty, Flickr, CC

Човек е твърде слаб, за да се бори с природните закони – с повяхналата кожа, с набръчканите ръце, с посивелите коси (които наричаме „сребърни" за успокоение може би), с „остарелите" схващания за живота... и с какво ли още не, донесено ни с годините.

Има обаче едно голямо но, което можем да кажем само ние, тези които вече сме прескочили в така наречената зряла възраст – 40, 50, 60-годишните.
Това е възражението, което смело правим от мястото на което се намираме и с опита, който сме натрупали.
Възражение, за чието съществуване не подозираме,

когато сме на 20 години,

защото на 20 животът е прекрасен, „морето е до колене" и „всичко, което лети се яде".
Така е – знаем го всички, защото сме минали през това време и през тези преживявания.
Още помним младежкият ентусиазъм, с който започвахме по няколко нови неща едновременно и бяхме убедени, че ще се справим блестящо с всички тях.
Още са пред очите ни черните къдрици, с които толкова се гордеехме и стегнатото, гъвкаво тяло, от което бликаше енергия и жизненост, опънатата кожа и лекотата на движенията.

Със сигурност не сме забравили и големите надежди, които имахме за живота си, плановете за кариера и за очакваните върховете в социалният ни статус...
20-те и 30-те години са времето, в което всичко е възможно или поне си мислим, че е така. Времето, в което грешките са позволени и дори задължителни, за да се научим да разпознаваме истинските си желания.

Движим се бързо, препускаме задъхано и очите ни са вперени в една далечна точка – нашата „Голяма цел". Само, че докато се случва всичко това, докато гледаме в бъдещето пропускаме покрай себе си голяма част от живота, който тече в момента.

Имам приятелка, която е на 22 години. (Понякога ми е смешно да я наричам така, защото тя може да ми бъде дъщеря, но аз уважавам нейното сериозно отношение към нашето приятелство.) Та тази приятелка е умно и образовано момиче, забавна е, енергична и въобще притежава всички онези качества типични за младостта.

Един ден, когато я попитах за какво мечтае, тя много ме изненада с отговора си:
„Искам да имам голям бизнес, да имам 100 човека персонал, които да работят като един. Искам да създам една перфектно работеща фирма! И да съм шеф!"

Ето ти сега, отговор! Нямаше как да си замълча и веднага контрирах:
„Е, къде отидоха мечтите за семейство, любящ мъж, прекрасни деца и уютен дом?!"
„А, това ли?" – тя ме погледна все едно идвах от Палеозойската ера. – „Ами, най- вероятно и това ще стане... някой ден."

Това е то! За 20 или 30-годишните са важни кариерата, работата, просперитетът. Те искат да се изкачат колкото се може по-високо по социалната стълбица и всичките им усилия са насочени в тази посока.
„Но това са едни прекрасни години!" – може би ще въздъхнат носталгично някой от вас. Така е, прави сте!

Но струва ли си човек да въздиша по миналото

А през това време животът да минава покрай него незабелязано.
Когато сме млади мечтаем за бъдещето, за времето когато ще сме на 40, а когато това бъдеще стане реалност, започваме да въздишаме по отминалата младост. Ето как и на младини и на старини пропускаме това, който се случва тук и сега, пропускаме да изживеем момента и пълноценно да му се насладим.

И ако младостта има оправдание за този пропуск – нейната неопитност, незавършеност и наивност – то за хората след четиридесетте такова оправдание не съществува.

Британците имат една поговорка „Oldes but goldes!" – „Стари, но златни!". И тъй като поговорките събират вековна мъдрост, няма как да не им се доверим.
След като навършим 40 години започва нашата „златната възраст" и я наричаме така не само, защото поетично я сравняваме с есента и нейните багри. По-скоро я определяме като такава, защото това е времето, което ни дава златни възможности.

След 40-те

можем и трябва да „забавим темпото", да се огледаме къде сме и кои сме.

Да, вярно е, че физическата ни сила вече не е такава, каквато е била преди години, но за сметка на това имаме златната възможност осъзнато да развием духовното си начало. Най-сетне имаме възможност да анализираме живота си, приятелите си, работата си, и то на базата на постигнатото, а не на базата на очакваното, както е било в младостта. Можем спокойно и задълбочено да огледаме поведението и отношението си към хората, които ни заобикалят и най-накрая да си признаем, че всички имаме нужда първо от Любов, а любовта е дело на душата.

Забелязали ли сте, че с възрастта ставаме по-одухотворени? Започваме да надскачаме материалното и нуждата си от него и да усещаме все по-голяма потребност да го заменим с духовното. Така е, защото колкото повече опит трупаме с годините, толкова повече разбираме, че „най-ценното е невидимо за очите!" Всяка раздяла, обич, предателство или успех, които сме преживели, ни карат по-пълно и по-задълбочено да осъзнаем тези думи.

С навлизането в зрялата възраст най-после разбираме кои сме, каква е мисията ни в живота и как се справяме с нея. И в никакъв случай не бива да мислим, че „вече е късно." Напротив, ако някъде сме сгрешили, точно сега е времето, в което можем да поправим грешката, използвайки разумно предимството, което ни дава преживяното през годините. Опитът се оказва онази сила, чрез която можем да осъзнаем съществуването си.

Вече не мечтаем за голям бизнес и много пари. Вече имаме нужда от неколцина верни приятели и търсим простичкият начин да задоволим насъщните си нужди без това да отнема от времето ни.

Защото имаме нужда от време за себе си – да се разходим в парка, да поседнем на тревата, да послушаме птиците и да осъзнаем колко много ни е липсвало това преди и колко щастливи ни прави сега.

На 20 или 30-годишните това няма как да им се случи, защото природата им е дала други задачи – да се погрижат за продължаването на човешкия род и да натрупат знания, опит и разочарования като подготовка за следващия етап от живота си.
А точно този следващ етап е

същинската част на пътя – след 50-те и 60-те

Би било много жалко, ако пропуснем възможността да покажем какво можем, въздишайки по младежкия си вид и стегната кожа, нали?!

Когато прескочим в зрялата възраст не бива да се плашим или да изпадаме в носталгия по младостта. По-разумно ще бъде да действаме. Имаме толкова много неща, които искаме да дадем на света – нашата преживяна мъдрост, опит и знания – и то точно в този момент.

Преди няколко години имах щастието да попадна на едно уникално място – остров Сардиния. Човекът, на когото гостувах, искаше да ме запознае с негов приятел, който живееше близо до града. Когато пристигнахме в дома му, първо си помислих, че е като в приказка, но колкото повече се разхождах наоколо толкова повече оставах без думи, с които да опиша красотата на това място.

Къща от дърво и камък в стар италиански стил, с дървени капаци на прозорците, голям навес с огромна маса (като че ли скована от седемте джуджета). Навсякъде по двора имаше разхвърляни глинени съдове, туфи с цветя (все едно поникнали по собствена воля) и кутии с боя... Човекът рисуваше.

Докато се разхождахме из горичката с портокалови и лимонови дръвчета и похапвахме мандарини (без да ги белим, трябвало да ядат се кората) се заприказвахме за картините, които рисуваше домакинът. Според мен, той твореше изкуство не само чрез тях, но и чрез дома в който живееше, чрез хаоса, който цареше в градината му, чрез всичко което ни заобикаляше и което беше негово дело.

Къщата била на родителите му. Те живели в нея до края на дните си. Когато си отишли от този свят той бил около петдесет годишен и живеел в големия град. Дори за миг не се поколебал дали да изостави градския си живот и да се пренесе тук. Когато го направил се почуствал на мястото си. Пооправил някой неща по къщата, по двора...

„Страхотно си се справил!" бях абсолютно искрена, защото въпреки първоначалното усещане за хаос, изведнъж открих, че всяко нещо е точно на мястото си и уютът като че ли извира отвсякъде.
„Виж, аз всъщност дълги години се занимавах с интериорен дизайн." – прозвучаха ми малко като извинение думите му. „И започнах да рисувам чак на петдесет, когато дойдохме да живеем тук."

„Започнал да рисува на петдесет! – помислих си тогава – Значи никога не е късно да откриеш истинското си аз."
„Е, картините не са особено „професионални", но са мои и са истински." – каза човекът загледан в едно от платната си.
„Не го слушай – каза моят познат – той е един от най-добрите художници в областта."
Значи не само, че можеш да откриеш себе си, но можеш да бъдеш и „един от най-добрите" независимо от възрастта (или може би точно, заради нея).

Убедена съм, че не само този сардински художник е доказателство на моите думи. Мисля, че всеки от вас би могъл да ги потвърди, стига да не позволи на душата си да се предаде. Защото тялото може и да остарява по волята на природата, но духът може да остарее само по силата на нашата собствена воля.

На 40, 50, 60... най-после можем да бъдем себе си и да обявим пред целия свят, че сме разкрили смисъла на една от най-красивите фрази – „Няма път към щастието. Щастието е пътят." Както сигурно се досещате, казал го е Буда.

По строгите природни закони остарява само тялото. Духът ще остарее само ако ние му го позволим. Ако се съгласим е общоприетите норми, че възрастните трябва да бъдат сериозни и улегнали, ако приемем общите правила за свои, ще накараме насила духът ни да остарее и после ще съжаляваме за това.

Коментари

0 #3 Нина Дончева 2011-06-08 20:19

Благодаря Ви, госпожо Костадинова! Искрено се надявам, все повече хора да разбират и приемат "златните" си години като прекрасна възможност за ново начало!

Цитиране | Докладвай на администратор