Собствените ѝ три деца, институциите, законодателството, биологичните родители

Пристъпвам прага на малкото частно училище в Банкя, в очакване да се срещна с неговата създателка. Всъщност тук ме води не точно образователната дейност, с която тя се е заела, макар начинът, по който се обучават децата, и резултатите, които се постигат с тях, да заслужават внимание.

Доведе ме нещо друго – опитът на тази жена като приемен родител или по-точно – трикратният ѝ опит.

Тя и съпругът ѝ взимат в дома си първото дете във времена, в които нито държавата, нито обществото имат отношение към проблема „деца лишени от родителски грижи". Няколко години по-късно, когато второ дете намира дом при тях, все още не съществуват точни рамки в отношенията „приемен родител – дете – биологичен родител".

Тогава това не пречи на семейството да дари безвъзмездно обичта си.
Днес, когато вече има Агенция за закрила на детето, и съществуват закон и правилник, регулиращи приемната грижа, те отново са приемни родители. И този път в дома им са приютени три деца – две момченца на 6 и 10 години и тяхната по-голяма сестра на 14.

Семейство Фотеви – Султана и Митко – продължават да даряват с грижи децата, които имат нужда, със същата всеотдайност и желание, с които са започнали да правят това преди 15 години.

Началото е през 1996 г., когато Султана прочита в пресата за самоубийството на мъж от Кюстендилско. Взривил се с две привързани към гърдите гранати. От взрива съпругата му останала без ръце, а четиригодишното им момченце се спасило, защото било извън къщата. Без да се колебае, героинята на нашият разказ се свързва с журналиста, описал историята, и с негова помощ стига до лелята на детето. Предлага ѝ помощ в отглеждането на малкия Ради и така той идва в дома им, а те

стават приемни родители за първи път

Понятието „приемен родител" все още е чуждо за нашето общество.
Връщайки са в онези години, Султана си спомня:
– Моите деца бяха чели и ми бяха превеждали информация за такива семейства в Англия и в САЩ. Аз знаех за опита, който имаха чуждите държави. Бях ходила в София, в Министерство на просветата да кажа, че ще бъде хубаво да се помисли за закони за приемни семейства. Споделих, че и ние с мъжа ми искаме да се грижим за такива деца, но служителката там ми каза: „Госпожо Фотева, вие луда ли сте, Вие знаете ли колко са изостанали, колкото са ненормално развити тези деца?"
Казах ѝ, че точно за това говоря, защото между тях има и големи таланти, деца с възможности, на които трябва да се помогне, за да се развият.
Въпреки неразбирането, което среща Султана в институциите, тя стига до информация, че в България все пак има заложен такъв опит, макар, че за него нито е говорено, нито е писано.
– Пело Пеловски се казвал човекът, който предложил система за отглеждането на изоставени деца в семейна среда. Имаше три семейства, които бяха приели такива деца, и ние ходихме с мъжа ми в две от тях, за да поговорим, да видим как се справят.

Това е първият контакт на семейство Фотеви с реалното измерение на приемното родителство. Те вече са взели решение, че ще поемат грижата за деца, останали без родители, и тогава съдбата ги среща с Ради.
Детето идва при тях „голичко, с една тениска и едно тъничко якенце"– гласът на Султана трепва, когато си спомня как всички от училището са донесли дрешки, за да го облекат.

Малкият Ради се оказва талантливо дете – рисува много добре, свири на пиано, учи английски с лекота и се справя с всички училищни дейности.
– Мечтаеше да стане футболист, независимо, че всичко му се отдаваше. И ние с мъжа ми не искахме да му пречим – казва Султана.

Митко започва да води детето на стадиона. Учителките му събират снимки на известни футболисти и му правят албум. Намират и училище със спортна насоченост, в което да продължи да учи след VI-ти клас. Но когато Ради навършва 10 години, идва леля му и казва, че иска да си го вземе. Да ѝ помага за гледането на болната му баба.

– Бяхме го научили да се труди и заедно с другите деца от училището той помагаше в двора, в градинките... Беше толкова работливо, добро и умно дете – спомня си Султана и очите и се пълнят със сълзи. – Ние бяхме много привързани и с мъжа ми трудно преживяхме раздялата.

Семейство Фотеви не могат да задържат Ради, макар че през последните 6 години са се грижили за него изцяло – храна, дрехи, добро образование и не на последно място – обич. По закон обаче, правата върху детето са на лелята и тя е човекът, който има последната дума.

Момчето напуска приемния си дом, но времето прекарано тук се оказва много полезно за него. В момента той учи в Търговска гимназия и има отличен успех. Мисли да продължи образованието си във ВУЗ. И не е забравил хората, които са му подали ръка в един от най-трудните моменти в живота му. Все още поддържа връзката си с тях и те са истински щастливи всеки път, когато го чуят.

Макар, че раздялата с Ради е тежка, семейството не се отказва от идеята за приемното родителство. Те все още искат да помагат на деца, останали без родителски грижи и чиято единствена алтернатива са социалните домове.
Жорко е

второто дете, прието в семейството им

В този случай те не успяват да повторят успеха, който имат с Ради.
Все още Законът за приемните семейства не е готов, липсва и правилник за неговото прилагане, но вече открито се говори за проблема с изоставените деца и тяхното отглеждане.

Макар че в началото липсата на нормативни разпоредби не е пречка за Султана и Митко, по-късно тази липса оказва решаващо влияние, когато взимат решение детето да бъде върнато.

– Майката не го потърси една година – започва разказа си Султана. – На втората се появи и каза, че иска да си го вземе за ваканцията. И аз ѝ го дадох, защото все пак е майка.

Когато след десет дни Жорко се връща мръсен, със същото бельо и дрехи, с които е тръгнал, и с още по-вулгарен език, става ясно, че нещата няма да вървят гладко.
Султана и съпругът ѝ полагат много усилия да научат момчето да чете, да пише, да смята.

– Но Жорко нямаше качествата, които имаше Ради. По-бавно се развиваше. Иначе беше много работлив. Научи се да плува много бързо, беше здрав физически и щеше да стане един добър работник... Още ми е мъчно за него – навежда поглед жената. – Много съжалявам...

Майката взима Жорко още един-два пъти, но при всяко от завръщанията си той разказва все по-шокиращи подробности от начина на живот, който тя води. Ставайки свидетел на неща, неподходящи за детските очи, и споделяйки ги с другите деца в училището, момченцето започва да им влияе зле. Това кара Султана да потърси помощ от социалните служби – тя отправя към тях молба да ограничат контакта на Жорко с неморалната среда, в която живее майката.

– Те имат право да ѝ забранят да го взима, след като установят какъв живот води. Аз не исках да спре да го вижда и затова предложих да идва при нас и тук да се срещат. Но не исках той да ходи при нея и да става свидетел на неща, които не са за неговите очи и после да ги разказва – въздишката на Султана ми показва колко неприятно е за нея връщането към тези моменти.

За съжаление молбата ѝ остава без отговор. Каква е причината – дали все още липсващите ясни правила за приемната грижа или равнодушното отношение на някоя служителка – не можем да знаем. Но каквато и да е, тя води до едно – решението Жорко да бъде върнат на майката, тъй като престоят на детето при нея проваля всички усилия и грижи, положени от Султана и Митко.

Така те преминават през втора раздяла с приютено и гледано от тях дете.

И досега Жорко не е успял да намери други приемни родители. Може би няма и да успее. Обречеността на неговата история се описва най-добре с думите на Султана:
– С Жорко аз бях победена! Там не можах да се преборя.