Срещна ги болката. Пустият му мъдрец! Не го остави да мигне цяла нощ. Едва
дочакал да се развидели, набра смелост и потропа на вратата на зъболекарския
кабинет.

Пенка работеше вече двадесет години в здравната служба на завода и хората я имаха за повече от роднина. Беше весела, забавна и приемаше присърце болките им. С нескрита симпатия посрещна преди две лета новата зъболекарка. Доктор Ина Алексова беше разпределена за три години в малкия балкански град и сестрата се стараеше самоотвержено да ѝ помага в адаптацията.

- Как се казвате? – с нескрито любопитство Ина вдигна поглед към смутено пристъпващия от крак на крак пациент.

- Радин – с присвита от болка уста промълви той и се отпусна примирено на стола.

- Хайде, не бой се – съзаклятнически пошушна в ухото му медицинската сестра, докато приготвяше спринцовката.
- Малко ли планини изкачи, малко ли те брули вятърът! И да знаеш, докторката ми е майстор. Няма да усетиш как ще ти извади зъба! Нищо, че е млада! – многозначително заключи Пенка.

Хирургическата операция мина успешно. Ина доволна свали ръкавиците и маската, седна пред бюрото и написа рецепта.

- Ще трябва да се видим още веднъж – има конци за сваляне - усмихна се тя.
- Разбира се, че ще дойда. Непременно. Няма да пропусна. – кимна в съгласие Радин.

Появи се след три дни. С него в кабинета влетя слънчевият полъх на зимната планина. Тръсна глава и борови иглички светнаха в косата му. Разнесе се ухание на смола и снежна горска пъртина.

- Донесох ти нещо, докторе. – Пъхна ръка във вътрешния джоб на якето и измъкна грижливо сгънат плик.

Ина внимателно го отвори. Вътре се бяха сгушили седем еделвайса. Гледаха я с пухкави лица, може би искаха да и разкажат някоя алпийска история?

Започна да се отбива в кабинета всеки божи ден. Искаше да ѝ разказва за експедициите, за върховете с чудновати имена. За хората, поели обещание пред себе си, че ще изкачат и този, и еди кой си връх. За да докажат силата на духа си.

Ина го слушаше с внимание, от време на време с искрен възторг аплодираше поредното героично постижение. Смееха се като малки деца...

Зимата се оттегли най-накрая с видима неохота. Пороите мощно се спуснаха от Балкана. Пролетта китно се завъртя в цветните си одежди. А щом се възцари лятото, морето протегна солена длан и покани мечтателите на среща.

Радин замина на далечна експедиция заедно с алпинистите от спортния клуб на града. А и дните на разпределението на Ина вече изтичаха и насред лято тя се прибра в София. Занизаха се седмици, месеци. Търкулваха се годините като
ритната от хлапе топка. Животът течеше неумолимо по своите си правила.

Една студена и мъглива неделна вечер Ина припряно заключваше кабинета след целодневно дежурство, когато звънна телефонът.

- Ало, доктор Алексова? Обажда се портиерът. Един човек иска да Ви види.
Да, при мене е, на входа. Чака.

- Добре, идвам – с недоумение промълви тя.

В сумрачния болничен коридор я чакаше, седнал на скамейката, снажен мъж. Вгледа се внимателно в лицето му и се смая. Беше Радин. Очите му се смееха, но в косите му нямаше снежинки. Самите те се бяха превърнали в бял облак.

- Как се сети за мене? Как ме откри след толкова много години?

- Донесох ти нещо от онази експедиция, помниш ли, тогава се разминахме, но бях си обещал да те намеря и да ти го дам.

Внимателно постави в дланите ѝ малка дървена кутийка. В нея имаше камъчета от Хималаите.

После, някак си непринудено, но с неимоверна болка посочи към краката си.
Бяха протези!

* * *