Меко прещракване на стария механизъм и гласът на радиоводещия изпълни стаята: „Ставайте!" – бодряшки подвикваше ранобудникът.

- - Започва новата ни радио игра, в която всеки спечелил, утре и само утре няма да отиде на работа. Щом недоумявате – ще обясня: Той просто ще си почива и никой няма да го уволни. Щастливците – победители от вчера, от днес и от оставащите три дни до края на седмицата, ще се явят на финал, а победителят между тях ще спечели голямата награда. Един месец почивка!"

Преди да набере номера се погледна в огледалото: Тъжни, кафяви очи върху стандартното уморено лице: „За разлика от мозъка, гънките по това лице се увеличават" – умърлушено констатира Доби. Наричаше се Добромир, ала така го наричаха близките.

„Как да спечеля почивен ден, като съм безработен?" – разсъждаваше лениво. Реши да играе, пък бъдещето щеше да покаже: „Когато си без работа, а гониш петдесет и две, дори и моментната илюзия създава чувство за стабилност" – оправдаваше себе си. Сякаш съдбата подкрепи идеята, защото казанчето в тоалетната не заяде, както винаги, тостерът в кухнята се включи от първия път, а съседът – касиер на блока, тази сутрин пропусна да позвъни. Последното пакетче чай се разтвори в чашата, сочейки безрадостната му орис: Доби, подобно на него бе киснат и натискан дългогодишно с лъжичка, но не за да засити нечий вкус, а напротив , за да бъде изцеден до крайност. Дълги години болезнено го обвиваха с висящия от хартиената кесийка конец и безмилостно стягаха примката, преди да го изхвърлят в кофата за смет. И въпреки това животворният му сок все още поддържаше житието на двете особи, с които бе имал глупостта да се сдружи.

„Ако на женитбата, казваш сдружение си още по-голям глупак!" – присмя се горчив глас в съзнанието му.

За негово лично недоумение, въпросите от неспиращото радио – представление му паснаха и някъде по обяд се оказа победител. Беше се случвало и друг път. Налагаше се да прескочи до станцията, където неминуемо щяха да разкрият измамата, ала той целеше друго.

- Торбичката...! – запя на глас, докато се обличаше.

Трябваше му торбичката с подаръци, като си пожелаваше в нея да има поне мобилен телефон. Ако организаторите бяха стиснати, щеше да се прибере с календар и някой ненужен бележник, затова искрено се надяваше рекламодателите да са заможни. Другото му предимство бе близостта на въпросното радио. Иначе не би се обадил.

За няма и час, достигна високата сграда, изкачи повечето етажи с асансьора, а последните два преодоля пеша. Преди година, взе оттук люлеещ се стол и въпреки че изделието бързо се разпадна, остана доволен. Тогава обаче работеше!

Завари водещия да говори с дузината просители във фоайето и за негово облекчение, нашумелият журналист изобщо не го позна.

- Доби Добрев? – назова името му с фалшива усмивка.
- Къде казахте, че работите?
- Във фирма за мода и дизайн? – повтори хладнокръвно лъжата, на която кълвяха всички. Дори когато гледаше телевизия, оставаше с впечатление, че трудещите се от половин България работят в модни къщи. Затова успешно използваше шаблона.
- Отговарям за зимната колекция. Не мога да назова името на агенцията, поради закона за конкуренцията.
- Ето един интелигентен човек! – театрално плесна с ръце журналистът, привличайки вниманието към себе си.

Доби различи неколцина от посетителите, постоянни гости в предаванията, ала останалите десетина си бяха досущ като него – ловци на торбички. Те, уж небрежно оглеждаха найлоновия плик, озовал се в ръцете му, ала прикритите им реакции не можеха да го заблудят: Явяваше се като заплаха за всички професионални играчи, защото дарбата му да помни събития и дати го правеше опасен конкурент.

- Инструктирай сега заместницата си. – посочи част от женски силует, водещият.
- Тя вчера спечели нашето състезание и очаква с нетърпение следващия.
- Въпросната победителка подпираше с гръб към тях единствената колона в помещението и от нея се виждаше само кичур огнена коса, разпиляна върху разголено рамо.
- Утре тя ще те замени на твоето работно място, а другата седмица в посочен от нас ден, ти ще сториш същото за нея. Дамата, както теб е служител в рекламна агенция, така че сме ви улеснили максимално. И ние сме хора. – засмя се изкуствено накрая и ги заряза.
- Смяна на работните места? – обречено простена Доби.

Очакваше да го разкрият, ама чак пък размяна в работата, никак не му допадаше. Жената честно бе спечелила наградата си, а той проваляше всичко. Докато заобикаляше колоната я вида как рови в нейната си торбичка, досущ като неговата, но той щеше да издържи до в къщи. Нямаше намерение да задоволи любопитните погледи на перманентните играчи наоколо. Присвитите очи и тихото шушукане от сгърчени в презрение уста му подсказаха, че „постоянните" ненавиждат, както него, така и неговата партньорка. Кой знае защо това му хареса. Когато застана лице в лице с нея, картината му допадна още повече. Макар да не беше в първа младост, дамата не бе и възрастна. Намираше се в сивата зона между четиридесет и петдесет години, когато, каквото и да прогнозираш, можеше да се окаже погрешно: Червило, огнено като косата й, а наоколо – маска керемиден руж. Пъстри котешки очи обаче, грееха като самотни фарове по този отдавна запуснат път.

„И тя е изстискана, ала по друг начин. – бе първата мисъл в главата му. Като кафето в занемарените заведения. По няколко пъти го изплакват с вряла вода, докато се превърне в смита утайка, а после следва полет към кофата за боклук."

На това му напомняше фондютенът на натрапената партньорка - на никому ненужна утайка. И все пак, усмивката й промени нещата. Маската се разчупи и слабичката жена насреща му, трепна:

- Господин Добрев, предполагам? Приятно ми е. Аз съм Евгения Добрева. Какво съвпадение...

За миг изтръпна от името си, произнесено в женски род, донесло толкова огорчения в живота му, ала този път бе различно: Нямаше документирани връзки с нововъзникналата Добрева, така че тя можеше да мине за симпатична: „Нищо не е случайно!" – премина през главата му вечно дискутирания въпрос при подобни срещи и той пое протегната ръка. Оказа се топла и жива, а силното ръкостискане го сгря още повече от очите й. Засега погледът бе пропуснал, ала пръстите му помогнаха – по нейните липсваха обвързващи артикули от сорта на халки и годежни пръстени. Ответната реакция не бе по-различна, защото долови, как фината длан на Евгения, го обходи по същия начин.

- Хубаво време? – подхвърли гузно кавалерът, докато избираха пейка.

Някак от само себе си, се озоваха в кварталната градинка и разговаряха. Не можеше да отрече, че му е приятно, само дето съвестта неистово го ядеше и той, като стабилен мъж, държеше да разсее недоразумението.

- Да погледнем подаръците. – временно го избави от грижите Евгения и започна да ги нарежда до себе си.
- Вакуумиран сноп разноцветни чинии за пикник, – изброяваше гласът й.
– шишенце с неизвестен парфюм, а най-отдолу... мобилен телефон!

Въздишка на удовлетворение се откъсна от двама им и отново се спогледаха с нарастваща симпатия.

- Мой ред е. – усмихна се Доби.

„Откога не съм се усмихвал? – жегна го съзнанието, докато подреждаше благата си.

- Пяна за бръснене, диск със уроци по испански език, работен календар и накрая... телефон. – изреди театрално.
- Не е зле! – възкликнаха едновременно, след което сконфузено замълчаха.
- Не съм по почерпките, но те уверявам, че у дома имам чудесно кафе. – най-неочаквано и за себе си, обяви Доби.
- Само да наминем за чай от магазина... – не можа да довърши.

Дружелюбният отклик събуди приспаната съвест и Доби внимателно докосна ръката й.

- Трябва да Ви призная нещо Евгения. Бедата е там, че утре няма къде да ме заместите. От март съм безработен и много съжалявам... – прошепна през сълзи и така зачервен и засрамен се надигна.

Идваше му да побегне и чак, когато се отдалечи надалеч, да закрещи, а после пак да тича. Както онзи - от американския филм.

- Спри, глупчо! – застигна го след метър гласът й.
- Да не мислиш, че след седмица ти има кого да заместиш? Съкратиха ме преди месец, така че сме си лика прилика... И ако искаш да знаеш? С удоволствие бих пила кафе с теб. Въпреки, че си безработен.

Думичката „въпреки" го накара да спре. Цял живот чуваше:

- „Ако се беше взел в ръце..." или:
- „Защо така, бе...". Сега обаче, най-после чу нещо, което би изрекъл сам.
- Да вървим! – галантно предложи ръка, поемайки торбичките в другата.
- В магазина, където работих бързо ще пласират подаръците ни. – смееше се по пътя Евгения и го гледаше сякаш се знаеха от години.
- Аз пък бях счетоводител. – сподели сподавено и тъгата леко по леко отстъпваше от тъжните му очи.
- Два апартамента – едностаен и двустаен... – изреждаше след месец, Добрев.

Счетоводството, доскоро съкратено и изхвърлено на бунището, бе възродено в съзнанието му от странния обрат на събитията. Мониторът пред тях бе разделен на две, а нанесените данни говореха сами за себе си.

- Две отраснали момчета. Не са в България! – отрони с неудобство и добави:
- Разведен!
- Разведена без деца! Не може да има! – изхлипа жената до него.
- Нищо! Нали ти имаш?! – стисна ръката му.
- Две половинки от извънградски къщи. Две леки коли – голф тройка! – прихнаха и двамата.
- Две сметки за парно, ток, вода... – изреждаше Доби, а лицата им се смееха.
- Да се съберем госпожице Добрева? – прегърна я през рамото.
- С тези имена, нямаме нужда от клетви.
- Приемам, господин Добрев. – целуна го жената.
- Ще се справим!

* * *