Винаги има добра причина, заради която да си заслужава да живеем

Историята разказва за две момичета близначки. Казвали се Ана и Лана. Двете сестрички били неразделни не само преди раждането си, но и след него и толкова близки, че всяка знаела мечтите и желанията на другата.

Защитавали се и не позволявали лошотията и завистта да застане между тях. Растяли силни и уверени, защото всяка имала приятелското рамо на сестричката си. Един ден обаче Ана и Лана по детински се спречкали по пътя за училище. Лана грабнала куклата на Ана и я захвърлина на улицата. Ана разплакана изтичала да я вземе и в този момент се чул пронизителния звук на спирачки.

Всичко се случило за секунди. Ана лежала на улицата без да помръдне. Лана стояла безмълвна да нея и само сълзите се стичали без спир и мокрели бялото й лице. Откарали Ана в болница. Това била първата им раздяла, първата им тъга една за друга, първите детски сълзи от самота и липса. Ана не отворила очи, защото изпаднала в кома, а Лана спряла да говори.

Дните минавали, а Лана страдала със цялото си сърце за Ана, но не знаела какво да направи, за да може сестричката й да се върне при нея.

Всеки ден майка им четяла приказва за лека нощ в болничната стая на Ана, а когато Лана заспивала до Ана, баща й я прегръщал и прибирал вкъщи. И така ден след ден, приказка след приказка. Дошъл и рожденият ден на двете близначки. Всяка от тях получила от баба си подарък – прекрасни бели обувки поставени в малки розови кутии. Майката прибрала обувките на Ана и понечила да изхвърли кутията, но Лана я взела от ръцете й и се скрила в стаята си. Дошъл часът за свиждания. Лана обула белите си обувки, взела със себе си подаръка на Ана и тръгнали към болницата.

Когато пристигнали, Лана оставила до леглото на Ана розовата кутия и целунала сестричката си по бузата. Майката отворила кутията и когато видяла, че е празна с укорителен тон я попитала:
- Лана, какво е това, нали знаеш, че когато се прави подарък на някого, се предполага, че кутията не трябва да е празна? Защо си донесла празна кутия на Ана?

Лана погледнала смутено майка си в очите, сълзите потекли по страните и тихо с лек като ветрец глас промълвила:
- Мамо, тя не е празна, напълних я с целувки за Ана – и заридала, но този път с глас.

На следващия ден телефонът в дома на семейството извънял. Майката вдигнала слушалката и сълзи рукнали като реки от очите й, усмивка огряла лицето й, майчиното сърце преливало от щастие и благодарност. Ана се била събудила.

Защото колкото и да ни разочарова животът, каквито и несгоди и перипетии да ни предлага, винаги има добра причина заради която да си заслужава да живеем, да се борим и да вярваме. Колкото и да сме потънали и обезнадеждени, винаги трябва да се изправяме, да намираме смисъла, който да ни възроди и влее сили за утрешния ден.

Нали „Животът не се измерва с броя на вдишванията, а по броя на моментите, които ни оставят без дъх" (Джордж Гарлин)!