Главният редактор за трудностите, за хумора на българина и за това лесно ли се измисля виц

Годината е 1946-та, месецът – февруари. Група леви, разбира се, интелектуалци показват на бял свят това, за което са се събрали – смешен, забавен, но и критичен вестник с гръмкото име „Стършел“.

Започнал като издание на Отечествен фронт, вестникът излиза вече цели 65 години, с което бие всички рекорди у нас – „Стършел“ е най-старият ни вестник, който никога през живота си не е спирал да излиза и никога не е сменял името си.
Достатъчен повод, за да зададем няколко въпроса на човека, който стои зад кормилото на тази неуморна машина за хумор, развлечения и забавление.

Как си обяснявате феномена „Стършел“ – най-старият вестник у нас, който не e прекъсвал 65 години – от първия си брой досега?
Дълголетието на „Стършел“ го обяснявам с няколко неща... Първо: в годините на социализма този вестник беше едно от малкото места, където имаше някаква критика. Разбира се, критиката бе дозирана и се контролираше от главния редактор и съответния отдел в ЦК на БКП. Въпреки това понякога се появяваха четива и карикатури, които с езоповски език можеха да намекнат нещо за режима. Тогава „Стършел“ беше единственият хумористичен вестник и да го намериш беше трудно, а да се абонираш – още по-трудно...

В продължение на години в редакцията са работели големи писатели и художници като Валери Петров, Богомил Райнов, Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Станислав Стратиев, Марко Бехар, Никола Мирчев и т.н. И техните имена са допринесли немалко за популярността на „Стършел“.

А това, че и днес сме на пазара, е заради усилията на сегашния екип, пък и заради честната позиция на вестника в годините на прехода: ние не служим на политически партии и на икономически групировки, при нас не се появяват флашки, не жълтеем с клюки и интриги, в „Стършел“ няма простотии и цинизми, стриктно пишем вестника на литературен български език.

Затова ни ценят главно интелигентни хора... Те не са много в тая държава, затова не можем да се похвалим с високи доходи. Но ни стига свободата да пишем, каквото мислим.

Кой е най-трудният момент в историята на „Стършел“?
Трудни моменти е имало доста. Когато веднага след 10 ноември започнахме кампания по откъсване на вестника от БКП, тогавашните червени партийци правеха планове да ни уволнят и да си назначат свои верни хора. Но триста хиляди читатели застанаха зад нас с подписите си и така заедно извоювахме един независим „Стършел“.

Друг труден момент беше по Виденово време. Тогава щеше да ни загроби инфлацията – парите се обезценяваха с часове, разпространителите не плащаха... Тъкмо да ударим кепенците, и ни помогна Уестминстърската фондация за демокрация към Британския парламент с неголяма, но жизненонеобходима сума...

Преди петнайсетина години крадци обраха редакцията, а полицията и досега не е открила извършителите. Откраднаха всички компютри и за малко вестникът да не излезе. Тогава ни подариха няколко компютъра от „Отворено общество“, а приятели като Георги Минчев, Васко Кръпката и други направиха благотворителен концерт за нас в зала Универсиада.

Читателите също ни изпращаха някакви суми. Оттогава знам, че имаме страхотни читатели-приятели, които са готови винаги да ни подадат ръка в трудни моменти. А като гледам какво става, трудните моменти в бъдеще не са изключени.

Лесно ли се измисля виц?
Лесно, ако си Радой Ралин. И трудно, ако си Слави Трифонов или негов сценарист. Да си остроумен е Божа дарба, но освен тази дарба трябва и интелигентност. Когато има интелигентност, с нея вървят още две неща, без които не може вицът – вкус и мярка.

Това е рецептата, която знам и по която се опитвам да работя като главен редактор на „Стършел“, а и като писател на хумористични четива.

Променя ли се чувство за хумор на българина във времето?
Променя се... Напоследък става по-цинично, просташките смешки взимат връх, помпани от многобройните безвкусни шоу-програми. Но нека не говорим общо за „българина“. Той не е един...

Има българи, които се смеят на това, че мъже се обличат в женски дрехи и се лезят в някакво телевизионно шоу. За мен това е тъпо – то връща хумора със сто и петдесет години назад, във времената на „Многострадалната Геновева“.

Но има и българи, които се смеят на спектаклите на Теди Москов и на комедиите на Станислав Стратиев. Няма да се свършат зрителите на Чаплиновите филми, както и читателите на Марк Твен, О.Хенри, Чапек, Хашек...

И нашите читатели няма да се свършат – тази година абонатите ни са повече, изпращаме „Стършел“ онлайн (www.starshel.bg) из целия свят, на пет континента... Така че – разни българи, разни идеали. Или кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си...

Кой е любимият момент от живота на редакцията, при спомена за който винаги ще се смеете?
Смешни моменти има всеки ден, по много пъти... Ние работим с усмивка, с шеги и закачки, а това е достатъчно да ни направи щастливи. Така, в шеги и закачки, брой след брой, минават дните, седмиците, годините.

Неотдавна с Йордан Попов пътувахме в моята кола за среща с читатели. Беше петък сутринта. Говорехме си най-различни неща и изведнъж Йордан каза, ни в клин, ни в ръкав: „Новият ни брой не е лош... Карикатурата на Ивайло на първа е добра, уводният фейлетон...“

Погледнах си часовника: беше малко след десет. А откакто го има „Стършел“, е прието всеки петък от десет часа да се прави обсъждане на излезлия брой и да се говори за следващия.

„Йордане – казах му, – ние така се роботизирахме, че където и да сме в петък към десет, почваме да си говорим като на планьорка...“

Вашият любим виц.
Не обичам да разказвам вицове. Това е друг талант, различен от този да ги измисляш... Но ще кажа един кратък:

Възрастна двойка англичани, мъж и жена, закусват на палубата на яхта.
Яхтата се накланя и мъжът пада в морето. Към него се насочва акула.
Мъжът още държи в ръката си ножа и се опитва да се брани. Жената вика отгоре:
„Какво правиш, Хенри? Рибата – с нож?“