За първи път певицата говори за драмата на живота си, за щастливи и нещастни мигове

Името Роси Рос е идея на няколко приятели, между които Чочо Владовски, който имал голямо желание да пее с нея, и на саксофониста Кико, който след като чул, че така я наричат най-близките – Рос, решил: нека да е Роси Рос. И след година този псевдоним напълно замени името й.

Роси, отскоро сте в България, пристигате от Брюксел, какво ви развълнува, когато се почувствахте отново у дома?
Отворих прозореца и навлезе черен дим, защото някъде горяха гуми. Не говоря за смога, който по принцип е над София, а конкретно за задушливия пушек, който усещам. Принуждават ме да държа прозорците затворени и денем, и нощем. И не само аз. Не знам какво извличат от тези гуми – някакъв метал ли, не знам и кой ги гори, там е невъзможно да ходиш и да проучиш. Но се знае и се чудя защо нищо не се прави, нали плащаме данъци. Този черен задушлив пушек просто те задушава. А сме в София, не някъде далече, при нефтеното петно на Мексиканския залив например. Но може би никой не си отваря прозорците в Красна поляна, може би никой не се движи пеша вечер след осем?! И си дишат, и си дишат...

Имаме ли българите обща позиция как искаме да ни се развива животът?
Явно, че не. Според мен това се възпитава от детството и после човек се развива цял живот. Така насила да си тровиш въздуха, защото някой си добива там нещо... Защо? Аз се опитвам по някакъв начин да си го обясня. Ще има избори, тези хора ще гласуват за теб. И ти защо ще взимаш мерки, като те после ще дойдат и ще ти дадат гласа си.

Писала ли сте до инстанции за този проблем?
Не, защото аз не съм човекът, който ще оправи света. От друга страна съм публична личност и някой ще реши, че си правя реклама. Подкрепям каузи, но само ако някой реши, че точно от мен има нужда. Както, сещам се преди години, като бях бременна с Адам, г-жа Софиянска беше решила да направи на стадион "Академик" миене на зъби на много деца едновременно. Препоръчах й други изпълнители – не само аз имам песни за деца, но тя каза: „Не, не, държа вие да участвате". И отидох. Беше много горещ ден. Коцето също беше там, той като зъболекар показа на 7 хиляди деца как да си мият зъбите. Аз стоях на жегата, бременна - ако не бях помолена лично, нямаше да остана. Тя сигурно ме е забравила, но аз помня този личен за мен случай.
Когато се омъжих за унгарец, реших, че няма да пея повече – заживявам с човек, който няма нищо общо с моята професия, заминавам за чужда страна, където абсолютно никого не познавам...

Как взехте решение да захвърлите кариерата, приятелите?
О, аз много го обичах, много, в истинския смисъл на тази дума. Въпреки недоволството на моите родители и на всичките ни роднини. Тогава баща ми въобще не искаше да се срещне с него.

Защо беше против връзката ви?
През 1998 година аз бях изключително активна. И изведнъж да спреш ей така, защото отиваш да се ожениш, без значение кой е човекът. А години наред си правил качествени неща. Но любовта, както се казва, не пита. Единствено майка ми каза да послушам сърцето си. Само тя, никой друг!

След години каква е равносметката?
Минахме през всякакви периоди и препятствия, през много проблеми, възходи и падения. Имаше борба дали да остана в това семейство. Тя започна още с раждането на Адам, имах проблеми с лекарите. Не съм говорила за това никога, въпреки, че мои приятели журналисти са настоявали. Но до този момент не съм искала въобще да говоря на тази тема.

Защо решихте да родите детето си в България?
Защото моят съпруг не беше в Унгария, изпращаха го в различни държави и по това време беше в една английска школа в Букурещ. Защо да раждам у дома, като него го няма. Всичко мина добре, аз си бях с бебето двайсет дни в къщи. Но го заведох на консултация, нямаше я нашата лекарка и след като вече бяхме там, друга лекарка ни пое. Преслуша го и каза: "Нещо чувам в гърдите, я отидете в болница". Там и дежурната лекарка, като го чу, каза – това бебе е много болно и го вкара в интензивното. И ми го взе. Това беше!
Накрая се оказа, че му няма нищо, но те толкова дълго твърдяха, че е зле и го държаха на системи в болницата и в кувьоз, че преобърнаха чувствата ми. В този момент моята любов се превърна в омраза. Обичта, с която се ожених, като че ли се изпари и аз изпитах омраза към съпруга си. Досега не съм го казвала, но беше така - любовта се пречупи тотално. Внушаваше ми се, че съм родила дете, което не е в ред. Няма да забравя как всеки ден ходех в болницата на обяд и чаках за сведения.

Какъв беше проблемът?
Някаква фистула (показва областта на шията). Аз съм записвала с диктофон лекарка, която ми обяснява – отворила учебника жената и ми и обяснява, за да мога аз след това да го преведа на мъжа си по телефона. Хранеха го през носа, ужас! Правиха му всякакви изследвания, търсеха причина - един ден казват от сърцето не е, друг ден от бъбреците. Един ден слиза докторката усмихната и аз очаквам да отхвърли всички опасения, а тя казва - вече сме сигурни, 90 и толкова процента, това е заболяването. Тежката диагноза. Оттук нататък ние няма какво повече да направим, трябва да се прехвърли в „Пирогов" за операция.

На колко дни беше Адам в този момент?
На около четиридесет дни. Приеха го на 20-я ден, и го държаха три седмици. А в „Пирогов" продължиха със същите изследвания. Аз бях настинала и не ми разрешиха да го придружавам, сестра ми влезе и седеше на едно столче до него денонощно. Един ден ми се обади - веднага ела, защото са го подготвили за скенер на главата. А една санитарка й казала: „Майче, на твойто бебе нищо му няма. Взимай си го и се махай, чудят се какво да му открият".
Аз отидох при лекарката разплакана. Казах й: „Обикновено родителите искат всичко възможно да се направи за детето им. Аз искам да не му правите нищо повече. Знам, че му няма нищо. Двайсет дни съм го кърмила. Това дете беше приказно спокойно, кротко. Нищо не съм усетила, все пак имам майчински инстинкт". Молих се, ревах, исках да си го взема и да приключи това нещо. И тя ме разбра. Дори не се наложи да се подписвам. Изписаха ни и оттам - право на летището. Взехме самолет за Будапеща и не се върнах две години!

Как се развиха нещата там?
Като пристигнах наплашена, отидох на лекар и веднага постъпихме в болница. Колко години са минали, а и сега плача, като си спомням! Сигурно това се случва със стотици хиляди майки! Приеха ни в болница в четвъртък. Дори не погледнаха документите, които носех от „Пирогов". Бях с детето си, вече нямах хрема. Нищо не правиха, оставиха в стаята някакви уреди, евентуално ако нещо се наложи. Не поставиха никаква диагноза, само минават, наблюдават го. Мерят го сутрин на едно кантарче, нито лекарства, нито системи - абсолютно нищо. И в понеделник сутринта, като мина визитацията, ни изписаха. Защото нямаше нищо, за което да ни държат.
Аз там се научих на много неща. Научих се да разпознавам плача на децата, защото през стъклото виждах другите бебета. Плаче бебето, а сестрата не отива. В друг момент идва, защото наистина има проблем. За тези три дни се научих да различавам бебешките звуци и да не се страхувам от моето дете.
След лечението в българската болница, където синът ми пое толкова много лекарства, аз не му давам хапчета до ден днешен. Научила съм се сама да лекувам с билки и масажи. Може би е трябвало всичко това да го изживея. И сигурно затова харесвам сега личната лекарка на Адам, защото тя никога, когато има проблем, не казва – ето ти антибиотик. Тя също съветва да опитваме първо с абсолютно безобидни неща.