В първия ден на лятото

Светъл облако, доплувал до
мене!

Излей своя дъжд благодатен в
душата ми!

Обгърни ме ефирно –

с безвремие

и ме вземи,

отнеси ме със себе си,

някъде!

В най-дългия ден,

ти, в следобеда тих –

само днес,

забрави,

че и други те чакат!

Ще избягаме с теб –

зад сини гори –

в топлите шепи

на току-що роденото
лято!

Нямаме време,

светъл облако мой!

Години сме чакали –

тоя ден е награда!

И преди да се сипне
звездният рой,

да вървим...

Побързай!

Най късата нощ ни се пада!

***

Още помниш ли първата
Коледа

и оня дъжд,

Пепеляшке?

И снегът –

на парцали

дето скриваше целия Път?

И вятърът лют,

който в твойте коси и очи

ги запращаше –

на оня мокър и кален,

студен,

но щастлив кръстопът?

„Не си тръгвай! –

щепне

твоят вътрешен глас,

не си тръгвай,

за бога!

Постой още малко!

Загърни се

във вехтата дреха!

Пепеляшке,

чуй ме!

Твоят Принц

няма друг път,

по който да дойде –

като коледно чудо,

с усмивка

и светла утеха!"

Помниш ли,
как очите се срещнаха?

Ти все още не знаеше –

колко път ще изминат

уморените твои нозе!

Колко зими –

така ще го чакаш...

Додето една нощ –

в дванайсет –

Принцът пристигне

на бала –

за тебе...

И те
отведе.

Очи

Очите ми тичат след теб,

чак до завоя!

Пият те,

жадни,

додето се скриеш!

А аз прегръщам топлият хляб

и се моля

Вечерта да повтори магията...

Искам

да се пренасям

в пространство

и време.

Да съм по пътя ти –

на всеки ъгъл!

И очите ми да се наситят –

на тебе -

от щастие уморена,

да тръгна...

Нощем ,

час подир час си отиват.

И трябва –

време е вече да затворя очи –

тез същите,

мои очи,

незабравящи

искат

и на сън

да те виждат,

дори...

* * *