Вълненията на градчето Сан Стефано през очите на свидетел

Около 17 часа на паметния за всички българи 3 март 1878 г., в отстоящото само на 12 км от султанската столица градче Сан Стефано, граф Игнатиев и Савфет паша поставят подписите си под предварителния мирен договор, с който се слага край на поредната руско-турска война.
След 313 дни на върховни усилия и драматични изпитания, на изнурителни походи и кървави сражения, дълго лелеяната свобода на българския народ става реалност.

България се възстановява като държава върху територията на трите исторически и етнически български области: Мизия, Тракия и Македония.
По-просветените българи обаче, още тогава са знаели, че Санстефанският договор между Русия и Османската империя е прелиминарен – предварителен, че не е съгласуван с Великите сили и за това не е окончателен.

Погрешно е изградена и представата, че Санстефанска България обхваща цялата етническа територия, населена с българи. Дори в Санстефанска България извън възстановената държава на българите остават: Северна Добруджа, Западните български земи на Нишката област, Беломорска западна Тракия и Централните Родопи, населени с преобладаващо българско население.

Няколко месеца по-късно, на Берлинския конгрес, България е безжалостно разпокъсана. Разединението предопределя за столетия напред съдбата и бъдещото развитие на българския народ.

Но в интерес на истината трябва да приемем, че тъкмо договорът от Сан Стефано, позволява на българите да възродят своята държавност и да поемат в свои ръце съдбините на отечество си. Затова и с почит отбелязваме този ден в националния български календар.

3 март 1878 година. Сан Стефано. Ето какво четем в кореспонденцията на Василий Немирович–Данченко до вестник „Новое время".

Пред нас се виждаше очарователния мираж на Цариград с безбройните си джамии и дворци. Вляво – железопътното платно, а отзад високите къщи на Сан Стефано. Между Сан Стефано и Цариград има огромно поле.
В навечерието на 3-ти март всички бяха така възбудени, че маса народ дойде от Цариград в Сан Стефано, за да научи сутринта какво ще донесе следващият ден.
Турци, арменци и гърци стояха в плътна маса наоколо. В тълпите се мяркаха и жени, дошли, за да погледат „руския аскер". Всички бяха възбудени, любопитни, но съвсем не враждебно настроени спрямо нас. Особено любопитство пораждаха, разбира се, Гурко паша и Шувалов паша и другите генерали...

В един часа след пладне войските вече бяха строени пред Сан Стефано. Около половин час стояха войниците в очакване на главнокомандващия, когато се чу команда „Състави!". Пушките се оставиха на пирамиди и доскоро неподвижната маса войници сякаш цялата се залюля. Започна шум и глъчка.
– Защо ли спряха? – питаха офицерите.
– Дали не са отложили преговорите... Да не би Савфет паша пак да е отказал да подпише условията...
Крайно безпокойство ни обземаше в тези часове. Въпреки това всички бяхме уверени, че или сега ще тръгнем напред към Цариград или край на войната...
Появи се открито ландо, с него тук пристигна графиня Игнатиева, жената на посланика. Днес нейният съпруг трябваше да възтържествува, или да претърпи поражение. Обяснимо е с какво нетърпение очакваше тя края. Седеше в каляската, нервно се загръщаше в сивата си пелерина....

От Цариград се появи влак, съставен от локомотив и само един вагон. Във вагона беше адютантът на султана. Кой знае защо веднага сред войниците се пусна слух, че султанът изпраща дъщеря си като подарък на великия княз, който ще я покръсти и ще я даде за жена на руски генерал.
В четири и половина се чу отново „На оръжие!", а след това отново „Състави!" и тези команди се повтаряха до седем часа вечерта, мъчително и многократно...

Най-сетне в седем часа пристигна адютантът на великия княз.
– Всичко е свършено... Сега ще пристигне великият княз.
– Мир или война?
– Мир, мир....
Думата „мир" като кръг във вода започна да се разпространява сред тълпите. Всички зашумяха, радостна глъч се носеше във въздуха...
Сякаш изведнъж забравихме и лишенията, и умората, и жертвите на похода...

След няколко минути се чуха далечно „Ура" и звуци на музика. На десния фланг се появи главнокомандващият, начело на многобройна и блестяща свита: към нея се присъединиха двама турски генерали и всички военни агенти, прикрепени към руската главна квартира.
Великият княз свали фуражка:
– Бог ни дари след толкова усилия – гласът на главнокомандващия трепна – славен мир. Ура!
Не мога да опиша какво последва след това; наоколо сякаш всичко потрепваше от гърма, проехтял от трийсете хиляди гърла.
Гърмът растеше и растеше и сякаш нямаше да има край. В очите на мнозина се бяха появили и сълзи. Хората се прегръщаха и целуваха. Войниците с офицерите, зрителите един с друг. За пръв път този наш тържествуващ вик гърмеше край бреговете на Босфора, напоен с кръвта на християнски мъченици.
Нещо странно се чу зад мен. Обърнах се. Стар български воевода, застанал на колене, ридаеше като дете... извоювана беше свободата на неговата многострадална родина...

Цяла нощ в Сан Стефано се носеха викове "ура" и взаимни поздравления.

Василий Немирович–Данченко е военен кореспондент по време на Руско-турската война. Той е брат на талантливия руски театровед Владимир Немирович-Данченко, с когото нерядко го бъркат. Участва лично в боевете за Плевен и Шипка, в зимния преход през Балкана. Носител е на войнишкия „Георгиевски кръст за храброст". Но най-голяма известност му донасят блестящите и колоритни кореспонденции от театъра на военните действия, които изпраща на вестник „Новое время".

Година по-късно в Санкт Петербург излизат в три тома, в преработен вид, под заглавие „Година на война. Дневник на руския кореспондент 1877–1878 година", като са възстановени съкратените от военната цензура пасажи. Този прецизно воден дневник е бил познат на тесен кръг специалисти и историци у нас. Превеждани са само откъси, свързани с военните действия.

След края на войната Василий Немирович–Данченко остава в Княжество България и в нова книга описва възстановяването на Българската държава в първите години след Освобождението. Защитава българската национална кауза.
Той отново е военен кореспондент на в. „Руское слово" в Руско-японската война (1904–1905), Балканската война (1912–1913) и Първата световна война (1914–1918).

Василий Немирович–Данченко е автор на десетки романи, повести, етнографски очерци, разкази и пътеписи (около 80 тома).
През 1911 г. започват да се издават съчиненията му. Излизат 16 тома. Но настъпват преломните години след Първата световна война.
През 1922 г. Василий Немирович–Данченко получава разрешение да напусне Съветска Русия и повече не се завръща. Книгите му са иззети от библиотеките, а съветската литературна критика забравя за него. Умира като емигрант в Прага през 1936 г.

Това обяснява странния факт, че почти няма превеждани у нас негови произведения до 2008 г., когато и на български излиза тритомникът „Години на война 1877–1878". Дневникът на руския военен кореспондент ще обогатява познанията ни по история, етнология, военно дело, дипломация и литература, защото зад него стои името на писателя и публициста Василий Немирович–Данченко.