Разделението на „стари" и „млади" в офиса никому не помага

Точно като в някой американски филм, но не съвсем.
Неделя е, а аз съм в офиса и си стягам багажа. За последен път. Всичко, което смятам за нужно, както и различни безмислени дреболии със сантиментална стойност, слагам в две големи здрави торби от хипермаркет (американците си ги слагат в кокетни кашончета).

Посядам за последно на стола, който обичам, сякаш тръгвам на път и после излизам сам от стаята, в която повече няма да се върна.
Тук е и разликата с американските филми. Там напускащият си излиза сред съчувствените слова на колегите си, приятелски потупвания и пожелания за успех. Но ние сме в България и ставаме все по-сами, когато въпросът опира до работа, колеги и години.

Как се стигна до тази ситуация с мен си обяснявам едва в следващите няколко дни и като на филм връщам лентата назад. Виждам кадри с мои бивши колеги, които досущ приличат на ситуацията в която съм изпаднал – без работа на 46 години.

Постепенната изолация

определено е първата стъпка към предизвестения край. Мястото ти в офиса, образно казано, се свива до неузнаваемост, защото постепенно с годините ти вече си извън основната група – групата на младите и напористите. Тяхното влияние е толкова по-голямо, колкото по-близо до възрастовата им група е шефът или шефовете. Всъщност те – младите, възпроизвеждат точно стъпките на своя нов началник, а те са до болка познати.

Първата работа е под една или друга форма да уволниш всички по-възрастни от теб, които са на ключови позиции във фирмата. Така шефът престава да се чувства застрашен от опита и превъзходството на хората с години трудов стаж зад гърба си и с влияние върху колектива.

Тази чистка превръща шефа постепенно в своеобразен минидиктатор, а младите естествено се групират и изтласкват по същия начин малкото останали по-възрастни колеги. Такъв бях и аз, а точно по този начин действаше и шефът.

Винаги извън групата

се превърна в начин на живот за мен в офиса. Оцеляване извън стадото е трудно и за най-страшните животни в джунглата, камо ли за някой, чиято кариера е минала апогея си. След като ни изолираха с останалите по-възрастни колеги, аз винаги се озовавах извън групата. Някак естествено не бяхме на коледното парти, на пикниците, които се организираха през уикендите за сплотяване на колектива. Все по-рядко някой ни черпеше за рожден ден.

Много по-лошото е, че изолацията от по-младите, постепенно се отразяваше и върху работата. До мен стигаха все по-маловажни задачи и така постепенно влизах в опасната зона на „потенциално ненужните". Естествено, веднага започват и коментарите от сорта – „Тоя нищо не върши. Само симулира дейност" – констатация винаги хвърляна някъде зад гърба ми, но така умело, че да стига до ушите на началството.

Изолацията си има и своите социални и най-вече културни корени. Колкото и да ви се струва шаблонно, огромната част от младите в една сплотена групичка в офиса, се оказват почитатели на

„чалга културата"

„Камелио, богиньо на фолка!!!".
Това е възклицание, с което започваше почти всеки служебен купон. Това обясняваше защо купонът завършваше за мен след като си изпиех двете питиета. Постепенно престанах да ходя на купони, защото можех да си пия в къщи под звуците на нещо значително по-приятно, като Ерик Клептън, например.

Чалга културата беше водеща не само при купоните, а и във всекидневието в офиса. Безпардонност, нагло присмиване и буквално избутване встрани на хората, които не се вписват в неизменния разговор тип „коя, с кой, къде, колко пъти и дали вече го има на клип в интернет".

Разбира се, имах по-възрастни колеги, които отчаяно се опитваха да се впишат в този кошмар. Дали от носталгия по младостта, или усещайки, че губят почва под краката си и се маргинализират безвъзвратно. Така просто на разбираш

как ставаш смешен

Имах светъл пример в това отношение с човек в офиса, с който бяхме приятели от 30 години, а вече не сме. Той беше по-високо в йерархията и това бе единствената причина групата на по-младите да се прави, че го приема, че се смеят на шегите му, че споделят с него, че е техен човек.

Всъщност той се превърна в роб на това си старание и постепенно заприлича на една гротеска. На 47 години ходеше на хокей и два пъти в седмицата се връщаше в синини. Организираше планински изкачвания и беше готов да се въргаля в бълхите на някоя хижа само и само да е с младите. Влизаше в езика им, в начина им на живот, начина на обличане и визия. С една дума постепенно се превърна в един своеобразен клоун, който предизвикваше само тъга.

Маската слизаше от лицето му само когато съпругата му идваше да го вземе някой ден от работа. Тогава ставаше ясно, че колегата просто играеше роля в офиса, която въобще не му подхождаше.

Този театър ме накара много бързо да се откажа от всички опити за влизане в групата на младите. Избрах другото възможно поведение – дистанциране и използване на всяка възможност, за да ги поставя на място. Това е единствения начин да оцелееш определено време без да бъдеш мачкан непрекъснато.
Естествено, подобен род поведение е до време. До момента, в който не предизвикаш началото на

откровената агресия

Тя започва с обикновена завист по всички възможни параграфи – семейно положение, пари, жилище, автомобил, къде ходиш на почивка. Завистта е най-мощното оръжие, което отключва омразата. В това отношение разбрах, че в мизерна държава като България нещата не са се променили през последните 30 години. Когато започвах работа на 22 години, още в ерата на социализма, една по-възрастна колежка през цялото време криеше, че с мъжа си са си купили нова кола, защото беше сигурна, че ако се разбере, веднага ще я уволнят. И това наистина бе вярно.

35 години по-късно нещата се повтаряха и всъщност нищо не се беше променило, защото хората продължаваха да живеят мизерно, а сега бяха и два пъти по-бездуховни, което съкращаваше пътя до безжалостната развръзка.

Така и аз, като колежката отпреди 35 години, си купих нов автомобил на лизинг. Това отключи в офиса такава тежка завист, която само за месец се превърна в откровена ненавист. А не бях откраднал парите, не бях убил никого, не бях ощетил нито един от колегите си. Щях да плащам 5 години и да се лишавам от много неща, за да карам нов автомобил – знак, че не искам да живея вечно в мизерия.

„Е как стават тия работи, бе?"

Това беше най-често задаваният въпрос зад гърба ми. След което върху мен се изливаше цялата възможна помия, поднесена с усмивка и мили очи.

Сега си давам точна сметка, че това беше началото на края. Да купиш нова кола и изведнъж да се изкачиш в социалния статус пред очите на хора, които са безмилостно млади и искат да постигнат всичко и веднага, си е направо невиждан шамар. И то от човек, който смятат за обикновен „бастун".

Оттук нататък нещата се развиха с шеметна бързина, само за 2 месеца. Младите подеха тотална кампания за дискредитирането ми. Зад тази помпозна фраза всъщност стои обикновеното и повсеместно

топене пред шефа

А той само това си чака човекът, за да се отърве от поредния, който е по-възрастен от него.

Спретваха ми цели сценки и капани, в които лесно се пада, когато си сам и нямаш никой зад гърба си. Единственият, който споделяше същата съдба и който ми даваше някаква подкрепа, макар и безполезна, бе един по-възрастен колега, който бе избрал пълното мълчание като начин на оцеляване. Мислеха го за малко луд и затова го оставяха на мира.

Познато ли ви е?

Именно този „глухоням" ме предупреди, че вече съм паднал в капана. Естествено, нямах никакъв полезен ход.

Един ден просто ме извикаха и ми казаха, че е най-добре да си подам оставката и да се разделим „по взаимно съгласие". Оказа се, че 10 години работа за фирмата са били напразни и аз съм бил абсолютно безполезен. Даже вреден. Предал съм доверието, и прочие простотии.

Най-хубавото е, че вече знаех, че ще се случи така. Младите все така се усмихваха в коридора и не ми проронваха и дума. Правеха се, че нищо не знаят.
Те наистина не знаеха, че само след 10 години ще започнат участието си в същия филм, който аз вече приключих.

Така в последната си работна неделя затворих вратата на стаята с прозорец към храма Александър Невски и с двете си торби тръгнах в посока, която този път бях твърдо решен да избера сам, за да няма повече загубени години.