Как кризата ни принуждава да разгърнем

най-съкровено критите си таланти

Познавам една смела жена. Тя не се страхува от нищо – освен от собствения си... талант. Но изглежда за всеки идва момент, когато нещо го принуждава да преодолее страховете си.

Таня беше любимата ми кака сред всички по-големи деца, играещи в нашия двор. Забавляваше ме с часове с комиксите си за Зеленко, Червенко и Синко – аз измислях приключенията, а тя ги илюстрираше със смешни рисунки. А когато с мъка успявахме да убедим някой познат, извадил късмета да го изпратят в командировка до Източна Германия да ни донесе моделин, тя създаваше цяла гвардия шарени животинчета, които, за ужас на майка ми, изпичахме във фурната.

Когато дойде време Таня да избере гимназия, никой не се съмняваше накъде я тегли сърцето. Родителите ми дори ми разрешиха да отида с нея до Художествената, за да си подаде документите.
Още в коридора обаче тя заби спирачки.

„Какво става, загубихме ли се?" – попитах.

Безмълвно, Таня бе вперила поглед в окачените по стените рисунки

на питомците на училището.
„Аз не мога да направя това" – накрая промълви, сочейки детайлен портрет на някакъв леко оплешивяващ чичко.
„Ами ти никога не си рисувала лица – отвърнах, изтъквайки очевидното. – Нали затова кандидатстваш тук, за да се научиш?"

Преди да довърша изречението обаче, тя се врътна на пети и избяга. Ядосана, подтичвах след нея.
„И какво смяташ да правиш сега?" – питах.
Тя само ускори крачка.

Въпреки яростните възражения на родителите си, приятелите и всички невръстни нейни почитатели от квартала, Таня влезе в Търговската гимназия. А когато няколко години по-късно реши да следва счетоводство в Икономическия, вече изглеждаше, че пътят ѝ е предначертан, съдбата – решена, а талантът – погребан.

Въпреки че изминаха десетилетия, не се отказах от безполезните си натяквания.
Таня никога не споменаваше пред колеги и познати накъде всъщност я води сърцето. Бихте си помислили, че детският ентусиазъм да твори е излинял неподхранван... освен ако не ви покани на гости.

„Това не е къща, а музей!"

– възкликна мой приятел, възнаграден с честта да присъства на една от изумително апетитните ѝ вечери.

Маслени платна красяха почти всяка свободна педя от стените. По лавиците на старинните скринове се бореха за място същите човечета и животинчета от моделин, които някога толкова ме забавляваха. В спалнята, изящни бижута в разнообразен стил висяха в привиден (но старателно аранжиран) безпорядък. Странно, защото единствения накит, с който я бях виждала да се кичи, бе просто сребърно синджирче с малко коте, което пазеше откакто навърши 12.

„Откъде купуваш тези неща?" – попита изумено Стефан.
„Ами... – мога да се закълна, че тя се изчерви – ... правя ги."
Въпреки настояванията на Таня, че съм единственият ѝ почитател, аз притежавах необорим аргумент против подобна теза.

Няколкото нейни творби, които бях си изпросила

след дългогодишни молби, неизменно пораждаха въпроси от страна на всеки гост, посетил дома ми.
„Откъде имаш тази картина?"
Не смеех да отговоря – Таня просто щеше да ме убие.

Да не говорим, че след един от, признавам, многобройните ми разводи, с моят бивш любим имахме спор за едно-единствено наше общо притежание – картина на Таня, която тя ни подари за сватбата. Три сгушили се селски къщички с леко килната църква по средата, които всяваха уют в душата ми всеки път, като ги погледна. Признавам – не разбирам от изобразително изкуство, но знам какво ме кара да се почувствам по-добре и облекчава стреса.

С гняв открих, че Дейвид си е присвоил пейзажа, отнасяйки го без предупреждение към Калифорния. Оплаках се на Таня, надявайки се да си изпрося някое друго нейно творение, но единствения ѝ коментар бе:
„Сигурно просто е бил свикнал с картината. Спомен, нищо повече."

Тъй като нейният инат е непреодолим, отказах да споря

Не изглеждаше, че съществува сила, която би я накарала да преодолее страха си и да разкрие публично таланта си.
Но както казват – боговете се смеят на нашите планове.

Отдавна забравихме времето, когато бяхме деца, и кака Таня с винаги прилежните плитки стана елегантна дама на малко над средната възраст. Изглеждаше доволна от живота, и макар че още не бе прехвърлила 55, вече с копнеж се замисляше за пенсия. Натрупала бе трудов стаж като счетоводителка в едно държавно предприятие – не е работа, от която ще забогатееш, но изглеждаше стабилна и сигурна като изгрева.

Но дори и слънцето поднася изненади. Един ден Таня ме шокира, като ми звънна разплакана по телефона.

„Съкратиха ме..."

Последваха месеци на пълен ад. Безброй CV-та, изпратени по пощата, оставаха без отговор. За неин ужас, не бе одобрена дори да продава зеленчуци на кварталния пазар.
„Свръх квалифицирана" – бе присъдата, която Таня горчиво преведе на „смятат, че съм твърде стара дори да се науча да меря краставици".

Скромните ѝ спестявания започнаха бързо да се топят, а мечтаната нова работа се превръщаше във все по-недостижима химера.
Минаха няколко месеца, преди да забележа, че тя вече не изглежда толкова унила и стресирана.

„Още ли търсиш работа?" – попитах, докато над чаша черно кафе обсъждахме живота, вселената и всичко останало.
„Не точно..." – изчерви се тя.
„Къде започна, защо не си ми казала!" – скочих ентусиазирано.

Тя поклати глава.
„Никъде не ме наеха..."
И замлъкна. Опитах с демонстрация на най-настойчивият си въпросителен поглед.

„Продадох няколко от картините си"

– призна накрая свенливата ми приятелка.
„Ти какво?!"– за малко да се задавя с кафето.

На вас решението ѝ може и да ви изглежда като просто единственият разумен и логичен ход във възникналата ситуация... но това е защото не я познавате. Да не говорим, че от други свои познати с художествен талант знаех, че да успееш да пробиеш с някаква продажба във време, когато потребителите по целия свят стягат коланите си, си е чисто и просто чудо.

„Разкажи ми!" – едва не се развиках по средата на заведението.
„Ами... – колебливо започна Таня, – малко е смешно. Момчетата, дето идват да проверят топломерите..."
„Какво за тях?" – вече бях убедена, че опитва да смени темата.
„Ами единият каза, че било рожденият ден на приятелката му. И ми предложи 50 лв. за онези голи дървета с мелницата и полянката жълти цветя пред тях...

Бях наистина закъсала. И се престраших.

Имах чувството, че го мамя, но той изглеждаше толкова доволен...
Парите обаче свършиха за секунди – знаеш как е... И си викам: ми защо не пробвам... първо опитах с моловете и бутиците, но ми искаха такъв процент, че просто нямаше нищо да спечеля, та затова пуснах обява в няколко електронни магазина. За моя изненада, само за седмица имах вече един купувач. Така се престраших и предложих и колажи, човечета от моделин, бижута, дори апликации със сухи листа, рисувани бутилки и чаши и каквото ми хрумна... Не че ще забогатея, но поне свързвам двата края."

Разбира се, разказът ѝ всъщност не бе така плавен – наложи се да ѝ вадя с ченгел от устата всяка отделна подробност.
Тържествувах.
„И сега какво, – заявих – вече не си художник под прикритие, така ли?"
Тя скочи.
„Само... да си посмяла... да кажеш на някого!" – задъхано ме предупреди.

Е, пак ме изненада.
„Но защо? – попитах. – Нали вече продаваш? Какво е толкова тайно, не се ли убеди, че имаш талант?!"

„Когато не знаят името ми, ако ми се надсмеят,
няма да е чак толкова зле!"

– тросна се тя.
Да ти се надсмеят? От това ли те е страх толкова години?!
Ах, ти, Таня, – мислех си. – Колко си ми глупава! Дали Бог нарочно не спретна тази криза, че да принуди хора като теб в крайна сметка да се престрашат да последват сърцето си!

Е, Таня ако иска, може и да работи под прикритие. Това, което ме радва е, че все пак най-накрая твори със замах. Всеки път, когато се отбия през дома ѝ, я намирам с все по-неизрядна прическа и по-светнал поглед. Мога дори да се закълна, че миналата седмица дори мярнах на перфектния ѝ под малка капчица синя боя.

И докато гледам своята страхливо-смела приятелка, си мисля, накъде ли ще ме насочат пък мен финансовите проблеми в бъдеще? Дали най-после ще намеря смелост да изоставя кариерата на икономически журналист, за да изпълня мечтата си да пиша приказки? Дали утре няма да разбера, че любезната фармацевтка от аптеката на ъгъла има глас като на Арета Франклин, или – кой знае – намръщеният ми шеф всъщност прикрива удивителния си талант на клоун?

Ще изчакам кризата да ме изненада...

Снимките са на автора