За хипарския празник такъв, какъвто беше, и такъв, какъвто е днес

Носталгия ли е това, родителска загриженост или просто чиста завист?
Ето че 15-годишната ми дъщеря иска разрешение да отиде на Джулая.
Автоматичната ми реакция е – няма начин, не, в никакъв случай.

Колко бързо забравяме младостта си, особено когато така ни е най-удобно.
Бях само с година по-голяма, когато се измъкнах от къщи, обула най-протърканите си джинси, с ризата на баща си и с мъниста в косите. Хванахме към Варна на автостоп.
Обадих се на родителите си, че няма да се прибера, от един уличен телефон във Велико Търново. Не поисках разрешение. Знаех предварително, че автоматичната им реакция ще е – няма начин, не, в никакъв случай.

Добре де, какво толкова се е променило?

Бях достатъчно голяма на 16, поне тогава твърдо вярвах в това, защо сега да разреша на 15-годишната си дъщеря същото приключение ми звучи най-малкото безотговорно?
Добре де, казвам си, не е завист. Защо ли иска тя да отиде?

Съмнявам се, че някога в живота си е слушала Юрая Хийп. Хипи движението за нея е толкова древна история, колкото за мен войната между Рим и Картаген.
И дали може въобще да разбере какво имахме предвид ние, самоопределящи се като „хипита"? Може би просто трябва да опитам и да си спомня...

Днес ще намерите хиляди писания за това как сме се опълчвали срещу тоталитарната система. Честно казано, не знам дали беше точно така. Търсехме нещо, в това няма спор, отричахме бита на родителите си и възставахме срещу контрола на учителите. Но всичко това дотук е просто традиционната характеристика на всеки нормален подрастващ. Имаше ли нещо повече в нашите идеали?
Замисляйки се ми се струва, че

в сравнение с дъщеря си сигурно съм била леко малоумна

Сериозно вярвах в Епохата на Водолея. Тя вярва, че е важно да завърши в чужбина.
В свободното си време учех английски, за да си превеждам текстовете на „Ролинг Стоунс" и „Джизъс Крайст Суперстар". Тя също учи английски, защото в противен случай няма шанс на пазара на труда.
Четях каквото ми попадне – от Ленин до Ницше, от Библията до Бхагаватгита, защото исках да открия в какво вярвам. Тя чете за обща култура.

Та така и с Джулая....
„Нашият празник" вече не е символ на бунта, а просто поредният комерсиален фестивал. Чуха се дори слухове, че щели да го правят официален празник. Ха! Ако Анас и Каяфа се бяха сетили за подобна тактика, щяха вместо да разпнат Исус, да го въздигнат в първосвещеник.

Дали нашето време бе по-добро,

или ми се струва така само защото остарявам?

На стоп ни качи един виетнамски работник в раздрънкан стар „Москвич". Любопитни за социалистическата революция като такава в далечна Азия, и, разбира се, за нашумялата война, започнахме да го разпитваме. Дори не разбрахме дали говори български. Отвръщаше с отегчено сумтене, докато накрая не схванахме намека и не млъкнахме.

Сигурно, за да не останем с впечатлението, че е темерут, на раздяла ни подари бутилка боза. Е, бихме предпочели бира, за да се почувстваме наистина в духа на Джулая, но приехме и този дар с благодарност. Още повече, че по едно време се оказахме заседнали насред едното нищо – и огладнели като зверове.

Съжали ни един огромен ТИР. Ето това се казва късмет! По онова време международните шофьори бяха нещо като привилегирована класа – можеха да се похвалят със собствено видео, например, а и имаха предълги разкази за живота „отвъд".
„Знаете ли" – каза той – „Че във Франция жените не си хващат бримките на чорапогащниците, а като се скъса, го хвърлят, и си купуват нов?" Засмяхме се учтиво и с дълбоко недоверие.

Почерпи ни лъскаво „Боро" – небивал лукс

Ние и без това не пушехме, но ни досрамя да си го кажем.
В Търново се прикачихме в „Ладата" на бившо ченге. Той подозрително ни разпитваше за възрастта ни и къде са ни личните карти. Според мен само ни закачаше, защото така и не изпълни заплахите си да ни остави пред първото срещнато районно. Все пак, във Варна слязохме доста разтреперани.

Официален купон и гостуващи групи, разбира се, нямаше. Просто кеят, раздрънкан стар „Хитачи" с батерии, и бутилка червено вино.
Чувала съм днес да казват, че някога Джулая бил наркотици, секс и рокендрол. Това са пълни глупости. Дроги през социализма практически нямаше, освен ако не се брои набраният от някои пловдивчани див коноп, който действа повече на въображението, отколкото на мозъка.

Но се чувствахме почти като в Сан Франциско

За разлика от другия ни голям празник – 8 декември, когато се събираха на „Стената" на Попа и оставяхме цветя за Джон Ленън, на Джулая милицията не ни безпокоеше. Или може би просто сме имали късмет.

Чакахме изгрева на слънцето и обсъждахме Живота, Вселената и всичко останало. На някои, скрити по двойки в спалните чували, не им беше до философски спорове. Опознаваха живота откъм по-практичната му страна. Като цяло обаче днес всичко това ми звучи толкова безопасно – и наивно.

Днес, ако пусна дъщеря си да замине, какво мога да очаквам да чуя за нейния Джулай?
Бутилката вино, опасявам се, ще е заменена с водка, а непотребната ганджа – с екстази.
Поне така е в майчините страхове.

Наистина, вместо да се опасявам, че ще я приберат в участъка, ще знам, че полицията охранява събитието. И сигурно вместо да спорят за мотивите на Ганди, ще обсъждат поредното реалити шоу. Навярно просто остарявам, затова ми се струва, че за разлика от сегашните тийнейджъри, имахме стойностни идеали. Защото хайде да сме честни –

какво стана с нашите идеали?

Не броя тези от компанията на „Попа", които посегнаха към хероина и или загинаха бързо, или днес виждам да просят по улиците, мръсни и (вероятно) убедени, че са се измъкнали от клопката на еснафщината.

Всичко останали станахме просто нормални граждани, уважаващи закона и обществените правила.
Не променихме света, колкото и близко да бе надеждата ни през 1989 г.
Трупаме вещи – и кредити. Работим от 9 до 5. Размахваме назидателно пръст. И когато дъщерите ни ни попитат – може ли да отида да Джулая, отвръщаме – не, в никакъв случай, няма начин, не...

Представителите на днешното поколение може и да ми изглеждат по-практични и рационални в сравнение с наивната ми младост. Но имат едно предимство пред нас – млади са.

Така че хайде да си признам – в строгите ни забрани дали все пак не се крие частица завист? Защото Джулая, такъв, какъвто е станал, вече си е техен. Не наш.