Дълголетието не винаги е немощ и самотност...

Нормално ли е в третата възраст човек да бъде неглижиран социално, пренебрегван и неуважаван?... В едно общество, фиксирано в материалното, външното, а оттам и в младостта и преходността, старостта наистина се превръща в период на изоставяне. Изоставяне, отхвърляне, пренебрегване, неуважение дори.

Наблюдавам как на едва стоящи на краката си старци и старици никой не отстъпва място в обществения транспорт. Преди два дни една старица в метрото се помоли на млад баща с дете да седне до него. Момиченцето му, на около 6 годинки, седеше на седалката до бащата. Мъжът с явно раздразнение грабна детето, и докато старицата сядаше, продължи 20-на секунди да мънка „писна ми от вас дъртаци такива...".

Преди време се месех в подобни ситуации... В повечето случаи масата от хора заставаха на страната на по-младия с аргументи от рода на „Като не може да стои прав, къде е тръгнал?", „Да ходи да мре..."
Чак да те досрамее, че си от същата нация. Но, подобно е положението в целия запад – западът, от който черпим ноу хау във всички отношения.

Сега избягвам да се меся, освен ако не е нещо наистина драстично – като физическо насилие... Пращам обич и светлина, старая се да не споря със злото и с изпростелия народ, а да помогна с добро, доколкото мога... Забелязах, че директният спор само засилва злото и простотията във вече наистина поизкуфелия, чалгаризиран и циганизиран български народ – нали от 21 години интелектът му тече навън като въздуха на космическа совалка през процеп...

Старостта е достойна за уважение. Всички ще остареем и примерно след 70-годишна възраст никой не е застрахован от болежки и слабости... И преди съм казвал: с отношението си към възрастните сега предопределяме отношението към нас, когато ние станем възрастни. Това не е статистика, разбира се, а житейско наблюдение и причинно-следствена връзка!

За старостта и самотността

Донякъде външната самотност е оправдана. Нормално е възрастният човек в известна степен да се отдръпне от социалния живот и да насочи психичния си и енергиен ресурс навътре, към мъдростта на смъртта, към безкрая!

Хубаво е да се видят усмихнати старци, чиито лица излъчват едно почти неземно сияние, резултат от големия им и положително „смлян" житейски опит, с помощта на връзката им с Любовта, Мъдростта и Истината! На такива старци винаги съм се възхищавал искрено и дълбоко съм ги почитал от сърце! Те не се и нуждаят от вниманието на людете кой знае колко, защото имат онази вътрешна връзка с по-големия Живот, с Бога ако щеш. Напротив, хората се нуждаят от вниманието и мъдростта на такива старци-диаманти!

Ще дам пример за такъв старец-диамант със собствения си дядо – в момента е на 84. Живее сам в Добрич, защото маминка ми си отиде в по-цялостния Живот преди няколко години от инсулт. Живее сам, малко провлачва вече говора – и той имаше лек инсулт. Но никога – нито той, нито тя – не са били в тежест на никого. Дядо ми се гледа сам, чисти всеки ден апартамента, ходи да играе карти и шах с приятели. Притежава много силен оптимизъм и центрираност.

Цял живот е бил работник или управител на цех в един завод (ЗАВН) в Добрич (Толбухин). Беше и леяр по едно време. За него може да се каже, че е от онези малцината истински комунисти, които носят чистия дух на съобщността, на смирената липса на „аз и мое".
Такава ментална нагласа наистина резонира силно с тази на Вселената! Макар и атеист комунист, тази му психика го прави вярващ. Не с външни молитви и църкви или абсурден религиозен изказ, но като вяра в доброто, заедността, единството на всичко и всеки!

Тази му психика го държи и ще го държи още поне няколко години. С бодър ум и памет е и винаги, когато го чуя, ми вдъхва сила и увереност повече от най-добрия душелечител... Винаги е гледал на частната собственост като на извращение от законите на Живота и е казвал:
„Не парите носят щастие, Орлине. Приятелството, природата, смирението, радването на всички благини наоколо, които са във всичко – това носи щастие, Орлине!"
Наистина е щастлив човек, по своему мъдър и повече свят от мнозина от черноризците в догматичните уж духовни институции...

Велико Карачивиев

Беше една хубава пролетна неделя. Всичко в природата говореше на езика на Любовта. Клонките се разлистваха, а априлските цветчета на джанките пръскаха парфюмите си до всяко кътче на душата ми.

През деня имах честта да се уча от един от най-добрите психотерапевти в България – Алексей. А вечерта отидох на йога на смеха. Бях ходил няколко пъти и тялото ми си спомняше как след един час смях му беше леко и заредено, а чувствата – пълни с оптимизъм и малки бълбукащи мехурчета от цъфтящи усмивки.

Обикновено бях с най-многото години сред присъстващите. Другите бяха момчета и момичета в ранните двадесет, а аз – на цели 40. Този път на смехотерапията се появи един различен господин. Имаше вид на около 60-годишен, нисък, с костюм и вратовръзка. Сякаш се беше объркал.

Но не беше. По време на всички упражнения, шеги и смях участва заедно с всички нас. Накрая, след като завършихме с дишане и кратка медитация, тъкмо щяхме да ставаме, когато този господин поиска да каже няколко думи.

– На колко години съм мислите? – попита той.
Хората се спогледаха. Някой се пошегува:
– На 25...
Други опитаха да отгатнат
– 60...
– 58...
– 63...
– Не, на 91 съм, – каза той. – Роден съм през 1920 г.

Младежите се спогледаха невярващо, а господинът с готовност извади паспорта си и ни показа датата на раждането си. Казва се Велико Карачивиев. Оказа се, че е професор по философия и дълги години е преподавал по университетите преди време, а и днес не отказва, когато го поканят. Велико има кристално бистър ум, бърза мисъл и прецизна силна памет, а намекна и че от ласките на жена си не се отказва – на 91 години...

Някой се обади, че дълголетието му се дължи само на добрия му ген.
– Ген, ген, но братовчедите ми със същия ген, които прекаляваха с пийването, хапването и отдавна бяха забравили що е това активно движение, си отидоха преди тридесет години.

Като го попитахме каква е

тайната на дълголетието и бликащото му здраве,

Велико с удоволствие заразказва:
Имах много шарен и въобще нелек живот. Много трудности, много опитности, от които обаче с готовност се учех. Не спирах цял живот да се уча – както от уроците на живота, така и от опита на другите, от книгите.
За мен най-голямото богатство и щастие винаги е било свободното съзнание и философията, любомъдрието. Обичам знанието на свободната любознателна мисъл, която ме определя като съзнателен човек!
За мен да мисля и да интегрирам знанието в съкровищницата на мъдростта в сърцето си е истинското богатство и щастие. Пред това всички вещи и имущества не струват...

Обичам да мисля, чета и творя – продължи той. – Правя го постоянно и така мозъкът ми сега е по-свеж и силен, отколкото преди 60 години.
Смея се. Смея се много. С оптимизъм и радост гледам на живота, уча се от всичко и с лекота преминавам през трудностите.
От 40 години живея в един блок на 16-тия етаж. Не ползвам асансьора – даже когато нося багаж, се качвам всеки ден по няколко пъти пеш. Това поддържа сърцето и тялото ми здрави и силни.
Движа се много, разхождам се и спортувам.

Откак се помня, съм вегетарианец. Понякога си правя бонбони – топчета от стрити ядки и мед, и си ги хапвам с удоволствие... Хубав е животът – чувствам се млад и мисля да живея поне до 120 години!...

Орлин Баев е психолог и психотерапевт, консултант на Клуб 50+ в тази област.