Изцелението започва, когато признаеш, че бутилката е по-голяма от теб

Зависимият има нужда от подкрепа, любов и разбиране, не от назидание и скандали, твърди Елена Николова, изпълнителен директор на АРЗ „Солидарност”

Какво е специфичното на модела, който използва „Солидарност"?
Няколко са основните принципа. Първо среда без алкохол и без наркотици. Хората идват след детоксикация, когато са преустановили употребата на съответните вещества. Много е важно средата да се пази чиста.
Другото важно е участието на близките в програмата. Имаме и служба за работа с близките.
Важно е и това, че програмата се основава на педагогически принципи. Хората идват с доста деструктурирана личност, опитваме се да я структурираме, като ги включваме в различни дейности, които имитират сфери на живота. Възстановява се ценностната им система, социалните им умения и тяхната отговорност.

Започвате да работите с тях, когато те вече са осъзнали проблема си?
Не е задължително. Голяма част идват с външна мотивация – защото имат проблем със здравето, или защото имат висящо дело, или защото родителите им са заплашили да ги изоставят. Това е външна мотивация, не е вътрешна. Но в процеса на работа мотивацията се променя, става вътрешна. И оттук насетне е възможно да се започне истинската работа с тях.

Мотивацията не е ли една от най-важните предпоставки за успех?
Мотивацията не е достатъчна. Освен това тя не е цялостна – никога не е 100-процентова, никога не е и нулева. Тя се променя в зависимост от състоянието на човека – какво работи, как се усеща в групата, какво се случва във външната му среда. Ние наблюдаваме всички тези фактори и заедно с педагогическата работа се организира и терапевтичната работа в групата.

Колко големи са групите?
Виждате пространството, с което разполагаме – имаме възможност за една група с 10-12 души, които са на различно ниво на развитие. Имаме и вечерна програма. В нея участват хора, които са... с по-различен профил, да речем.

А как работите с близките?
В група за взаимопомощ на родители и близки, един път в седмицата се събира. Те работят с фамилен терапевт, правят се фамилни срещи – със зависимия, който участва в дневната програма. Близкият може да бъде родител, или родители, или съпруг/а, или партньор, ако живеят заедно. Безкрайно важно е да има подкрепяща среда около зависимия.

Работите ли с близки на зависими, които още не са дошли при вас?
Имаме и такава практика – да привличаме и хора, чиито роднини не са в програмата. Но засега няма голям интерес.

Има ли случаи, когато семейството не е осъзнало че има проблем?
Много е трудно да се работи със семействата. Обикновено те казват: ние нямаме проблем, той/тя има проблем. Всъщност има връзка между зависимия член на семейството и самото семейство. Тази връзка, фактът, че животът на семейството се върти около болния човек, ние наричаме съзависимост. Затова самото семейство също има нужда да получи насоки, да получи подкрепа, за да могат всички в него да възстановят обичайния си ритъм на живот.
Доста често семействата не осъзнават каква е динамиката вътре в тях, а по някакъв начин точно тя е породила зависимостта. Разбирам тези хора, наистина е много трудно да признаят макар и малка част от отговорността. Те наистина страдат и те наистина нямат уменията да се справят, не знаят какво да направят. Опитали са много неща, те са се съветвали, те са се молили, правили са конфликти, влизали са в скандали, може би тук-там са търсили помощ.

Те често застават срещу зависимия и започват да го назидават, обвиняват, „възпитават"...
Това не помага. Зависимият има нужда от подкрепа, окуражаване, повече любов и разбиране.
Ние сме намерили начин да работим със семействата. Когато зависимите подписват декларация за участие в програмата, семействата също трябва да подпишат декларация. Двата задължителни елемента за успех, за които говори Руд (вижте интервюто с белгийския експерт) – участието на семейството, плюс времетраенето на програмата – при нас се доказват от практиката. Зависим, който няма подкрепа от семейството, чийто близки не желаят да дойдат, макар и да са подписали документ, обикновено остава малко време в програмата – отпада или бързо рецидивира. Подкрепата на близките е много важна.

В книгите пише, че за алкохолната зависимост наследствеността е фактор.
Алкохолизмът е генетично повлияно, но не е генетично дефинирано заболяване. Това означава, че децата на алкохолици имат от 4 до 9 пъти по-голям риск да развият алкохолизъм. Но не означава, че те задължително ще го развият. Защото освен гените, има и нещо друго, което е отговорно за развитието на болестта. Това е поведението на семейството – с поведението си родителят дава определено послание на децата си. Да кажем, че едно повишено ниво на емоционалност се „лекува" с алкохол. Или че определена травма се лекува с алкохол и въобще конфликтите се „разрешават" с алкохол.
Когато човек знае за този фамилен риск, той трябва да организира средата си така, че да е по-отговорен към употребата на алкохол, т.е. отговорността е негова, а не на гените.

Най-честият въпрос, който си задават близките, е как да помогнат. Зависимите изпадат в крайности – или категорично отричат проблема си, или са отчаяни, че за тях вече няма надежда. И в двата случая нямат мотивация да потърсят помощ. И това е най-големият проблем за близките.
За тях правим семинари. Ако следите нашата интернет страница, непрекъснато обявяваме такива семинари. Подготвяме и други дейности, има възможност тези хора да се обърнат към нас, може да се направи група само за тях, защото техният профил е по-различен, те имат други нужди – техните зависими не са на ниво мотивация все още.

Казвате, че групите ви са малки и работите с малко хора. Не се ли чувствате понякога като самотно дърво в полето?
Не сме единствените, има още две терапевтични общности в България (къща Феникс и Дом ново начало). Техните програми са резидентски, т.е. по 24 часа в денонощието. Нашият модел не е единствен, макар начинът, по който го прилагаме, да е уникален.

Не знам как зависимите или близките им стигат до вас, аз бях впечатлена от начина ви на работа чрез сайта и чрез форума ви...
Вероятно имате предвид сайта на информационно-консултативния център, към който функционира и националната информационна линия за наркотиците и алкохола. Там има възможност за получаване на информация по няколко начина на самия интернет сайт – drugsinfo-bg.org, където ще намерите и другите канали – чат, имейл и форум. Има и телефонна линия – 0888 991 866, където напълно анонимно човек може да получи подкрепа или консултация.

Има ли надежда за алкохолиците?
Разбира се че има.

Някои го смятат алкохолизма за заболяване, други – не...
Нека да кажа едно определение: пристрастяването към алкохола (и към наркотиците) е зависимост. Това е хронично рецидивиращо заболяване – както да кажем диабетът, хипертонията или ракът. Ако хората спазват модел на поведение и на живот, основите на който ние се опитваме да положим тук, те могат да бъдат здрави и да не се връщат към алкохола или към наркотиците през целия си живот.

Колко човека досега са минали успешно програмата?
Около 52–55% е успеваемостта на програмата.

Без повторно връщане?
Да. Проследяваме ги в продължение на 2 години след това.

Голяма успеваемост ли е това?
Терапевтичните общности са с подобна успеваемост, дори резидентските имат и по-голяма.
Малко странно е разбирането за ефективността, обаче – обикновено се казва колко души са завършили успешно програмата, или колко процента – и по това се съди за ефективността. А тя е много повече.
Ефективност означава повлияването на цялата среда. Ако включим и работата със семействата в тези проценти, те ще се увеличат много. Ефективността включва и времето на ремисия. Ефективността означава облекчаване на проблемите в цялата среда, докосната от проблема.

И здравето на човека...
Да и това. Програмата влияе в здравословно, в психично, в социално, в семейно, в юридическо, дори и във финансово отношение. Стараем се да влияем върху всичките тези сфери на живота, така че когато човек излезе оттук, да може да продължи сам, това, което заедно сме започнали.

Колко струва участието на един зависим в такава група?
Зависимите от наркотици плащат 290 лв. месечно, като сумата включва храненето, тестовете, ателиетата, работата, която те извършват, излизането им навън, социалните дейности които имат, културните дейности и събития в които участват, градина, занятията по креативност, спорт. Всичките тези дейности се включват в тази такса.
За алкохолиците таксата е малко по-малка, защото при тях не се правят тестове –около 250 лв. Имаме и социална квота – можем да приемем 3-ма социално слаби, които отговарят на определени критерии.

Това е съвсем поносима цена. То пиенето струва повече, да не говорим за наркотиците...
На практика е по-изгодно човек да се лекува, отколкото да пие или да е в затвора.

Може ли някой да бъде принуден да участва в рехабилитационна програма по съдебен път?
Това е много деликатен въпрос.
По принцип е възможно, обаче е много трудно осъществимо. Близките трябва да се обърнат към адвокат, да се подаде жалба в прокуратурата, да се заведе дело. Цялата процедура е много тежка. Назначават се експертизи, и в крайна сметка, каквото и да е мнението на експерта, се стига до там, че самият човек, когото се опитват да принудят, трябва да поиска да се лекува. И повечето такива хора казват – не, не искам лечение.

А съществува ли у нас такава алтернатива – затвор или лечение?
Не, в България законодателството не я предвижда. В много страни я има, в Белгия например.

Лобирате ли за промяна в закона в тази посока?
Отговорът е почти единствен. Да, лобираме, но това е изключително трудно. Лобираме и за промяна на закона, лобираме и за промяна на финансирането на нашите програми, и изобщо на всички подобни програми.

Получавате ли някакви пари от държавата?
Тази година не сме получили нищо. Миналата година 1-2% от нашия бюджет по линията на Националната стратегия за борба с наркотиците дойде от държавно финансиране. Досега сме получавали между 7 и 10 хил. лв. годишно, обикновено идват през последното тримесечие. Можете да си представите за какво става дума – това е по-малко от издръжката на един човек в програмата.

Когато увеличаваха акцизите на цигарите и спиртните напитки бе казано, че 1% от приходите от тях ще бъдат отделени за рехабилитационни програми.
Да, това е записано в закона. Има инициатива, подета от неправителствените организации, това наистина да се случи. Няма резултат все още, но идеята е да се направи фонд, парите да идват именно от акцизите върху алкохола и тютюневите изделия, и с тези пари да се финансират програми като нашата. Програми за всички зависимости, не само за алкохолната.

Обикновено на „почерпването" с повод или без повод не се гледа като на проблем. Обществото е някак по-толерантно към чашката...
Зависимостта минава през няколко етапа. Всяка зависимост, независимо към какво. Ако човек веднъж употреби наркотик или се напие до безпамет, не означава, че веднага става зависим. Повторено няколко пъти, също не го прави зависим. За това трябва да е употребявал поне 1 година и да са налице определени критерии, описани в справочниците, по които се прави диагноза в целия свят.
Трябва да има повишен толеранс към приемане на веществото, трябва да има абстинентен синдром при липса на веществото... Поне 3 от критериите трябва да ги има в продължение на 1 година, за да се определи човек като зависим.

Критерии за алкохол не се различават от критериите за останалите дроги?
Не, става дума за зависимост. Алкохолът е психоактивно вещество, така че е същото. Затова ние не ги делим, затова програмата е една и съща и за двата вида зависимости. Профилът на употребяващите едно или друго вещество може да се различава, но от гледна точка на тяхното възстановяване, програмата работи еднакво, и то много добре.

Как се стига до зависимостта?
Най-напред се минава през период на експериментиране, в който хората опитват. И този период е особено характерен за юношеството, защото в тази възраст по принцип се експериментира. И с алкохол, и с наркотици, и с тютюневи изделия и т.н. След това се минава през период на вредна употреба – тя започва да вреди на здравето (защото става все по-честа). И последният е периодът на зависимостта, когато целият живот на човека се ориентира около търсенето и намирането на съответното вещество. В периода на експериментирането не се развива зависимост. И не всички, които експериментират, стават зависими.

А когато говорим за хора над 40, над 50 години? Тях обикновено някаква драма ги кара да посегнат...
Дали те минават през всички периоди? Да, минават. И през фазата на експериментирането, и през фазата на острата интоксикация, на вредната употреба и се стига до зависимостта. Не може от 1-2 питиета човек да стане зависим, или от едномесечен запой, независимо, че преживява някаква драма. Ние установяваме, че профилът на зависимите по някакъв начин е един и същ. Те имат нещо в личността, в семейството, в средата си, което ги е накарало не само да посегнат, но и да продължат експеримента. Някои спират, но други продължават. И тези, които продължават, твърде възможно е да минат и през следващите етапи.

Имате ли хора над 45 години във вашите групи?
Ние можем да приемаме такива хора. Те обаче идват за консултиране, но след това не пожелават да останат в програмата, защото средната възраст в групите е 25-26 години и по-възрастните не се чувстват удобно в такава среда.

А успявате ли да помогнете и на тях?
Предлагаме им индивидуално консултиране.
В групата те не могат да се пречупят, да кажат – ок, аз съм толкова зависим, колкото и останалите. Лечението при алкохолиците и възстановяването започва тогава, когато дойде признанието, че „бутилката е по-голяма от мен".

Тоест човек да осъзнае, че е зависим от нещо, което му съсипва живота.
– Да, точно така.