Из спомените на други велики българи за Апостола

В един от салоните на турския конак в София (днес Национална художествена галерия) заседават членовете на Специалния военен съд: Али Саиб паша, майор Мекир бей и българският чорбаджия Иванчо хаджи Пенчович. Тук са и някои турски първенци и български чорбаджии.Те за първи път виждат легендарния Апостол – Васил Левски. Иванчо хаджи Пенчович е неспокоен. Какво ще стане, ако Левски проговори за онези „доброволно“ дадени двадесет лири за народното дело?

Напразно. Той не познава Общи, нито Иванчо хаджи Пенчович, не познава никого. Сам съм, други няма! е твърдият отговор на Апостола.

Жива е традицията на 19 февруари да сведем глава пред паметта на Апостола. Защото името му е символ на себеотрицание и готовност за саможертва. Защото изминалите години са съхранили образа му като един от най-светлите в българската история – слял в едно действителност и легенда.

От всички наши първи революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот. Другите са една смес от светлини и сенки, всичките имат своята опъка страна... Затова задачата на техния биограф е деликатна, когато реши да изрисува живота им с фотографическа точност. Само един Левски не се бои от такова фотографисване. Всяка гънка от неговия обществен и частен живот, осветлена от биографа, изважда го по-голям пред нас... Народът го наричаше „Апостолът". Никога прозвище по-вярно не се е давало....

Това са думите на народния поет Иван Вазов към увода на разказа Чистият път. И като че ли тази оценка и днес точно определя мястото на Васил Левски в сърцата на българите.

Сюжета на разказа помним от училище – за конника с омбрела на главата, нахлупена ниско, та да му пази сянка, който пътува петдесет разкрача след турската потеря, тръгнала да търси Апостола... Пътувал Левски по най-чистия път...

Вазов изрично отбелязва, че е написал разказа по спомен на Иван Грозев – един от членовете на Комисията по откриване паметника на Левски в София. Самият Вазов, също участник в тази комисия, има възможност да се срещне и да разговаря с хора, познавали Апостола лично и да допълни в спомените си:

Разказваха се анекдоти за неговата безстрашливост и смелост при най-трудни обстоятелства, за неговата съобразителност и хладнокръвие в опасностите, с които беше осеяна всяка стъпка от неговото скиталческо съществуване.

В запазените архиви може да надникнем в спомените и на други съвременници на Левски. Там ще намерим думите на Христо Ботев:

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-доброто... Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дни, а той пее и все весел. Вечер, дордето си легнем - той пее, сутрин, щом отворим очи, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяние, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всички тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с такива личности.

Съвременници и биографи единодушно подчертават певческия дар на Левски. Той имал приятен, звънлив глас и пеел много хубаво. Като дякон и учител пеел в черквата и богомолците се трупали да го слушат.

Сред приятели и съмишленици пеел хайдушки и бунтовнически песни. Любими му били „От кога се е, мила моя майно ле, зора зазорила...“, песента за Страхил войвода „Гълъб по двора ходеше...“, „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“ и една народна песен, в която се разказва за робската неволя и копнежа по чиста и свята обич „Мама и тлака викала, сал мене не повикала...“.

Васил Левски високо ценял и поезията на Ботев. Върху цели седем страници на джобното си тефтерче преписал неговото „На прощаване“, тъй като го е запомнил от самия поет. Записаният текст е най-близко до първата редакция на стихотворението, печатано в „Дума“ през 1871 г. Дали в прозренията на Ботев Апостолът не е видял собствената си съдба... Прости и веч прощавай! Аз вече пушка нарамих и на бой тичам народен срещу врага си безверни...

Друг съвременник на Апостола, Филип Симидов, е споделил:

...когато вършехме някоя работа, струваше ни се, че Апостолът е зад нас и ни гледа... Тъй силно повлия на духа ни онази страшна клетва, която извърши над нас Васил Левски в онази нощ и в онази скромна стая. Неговият внушителен и пронизващ поглед, втренчен в нас, претопи душите ни, както огънят топи „калая".

Из първите спомени на Иван Драсов, писани през 1875 г., може да прочетем следното:

Аз не знам какво впечатление е правило неговото дохождане в Ловеч, но за мене си казвам, че се считах за най-щастливият човек на света... От тоя ден аз броя своето съществуване, защото той ми даде да разбера, че човек не е роден за себе си, а за народа си, и че всеки народ, голям или малък, трябва да бъде свободен.

И накрая, в художествената галерия в Карлово има един малък портрет на Апостола. Половината от платното е празно, само главата е старателно изписана. Този портрет, макар недовършен, е сред най-ценните. Негов автор е Георги Данчов–Зографина, близък съратник и другар на Левски, преминал през огъня на революционното движение. Умело майсторил Зографина фалшиви турски тескерета, подправял печати, подписи, а Левски често го водил със себе си при обиколките из България.

Да нарисува портрета на своя другар, Георги Данчов считал за дълг пред поколенията. Три пъти посягал към четката и палитрата Зографина... И фактът, че и трите портрета не са довършени, говори, че е смятал отново да се връща към любимия образ. Платната пазил в ателието си, а години след смъртта на художника два от тях са откупени от Пловдивската художествена галерия. Третият е в Карлово.

В Народната библиотека в София се пази оригинална снимка на Апостола, останала от архива на Георги Данчов. По картона личат следи от кабарчета и пръски от боя – доказателствата, че по нея е работил Зографина...