Защо думата „Бог" се превърна в забранен термин и изчезва ли духовността?

Когато бях дете, за мен Бог не бе много по-различен от съседа ни дядо Георги. Вечно намръщен старец, който само гледа за какво да те укори. Когато се прибера отново с ожулени колене или разбит нос, баба казваше – ето, Бог те наказва за това, че не слушаш.

Когато чух историята за Вавилонската кула, тя не помогна да поправи мнението ми за нашия Създател.
Заядлив, ревнив, гневлив – такъв ми изглеждаше той.

Впечатлена от космическите подвизи на Гагарин, не виждах нищо лошо в порива на хората да построят кула, която да достигне небесата. Не случайно

атеизмът, проповядван на всяко пионерче, ме спечели

Та нима един бъдещ учен, физик като мен, може да вярва в остарели суеверия? Възприех жеста на майка ми, която окачи кръст в детската ни стая, по-скоро като признак на инат срещу системата, отколкото на особен религиозен плам.

Четиридесет години по-късно отново се сетих за Вавилонската кула.
Благодарение на глобализацията, преодоляхме проклятието и представителите на човечеството вече нямат особени проблеми да се разберат помежду си – независимо от кое кътче на земното кълбо произлизат.

И подобно на гордите ни предци, отново сме изпълнени с амбиция и мислим, че можем да покорим небесата и вярваме единствено в собствените си сили.
Днес обаче не вярвам, че Бог е като дядо Георги. Вече знам, че

той не ни наказва – ние сами създаваме проклятието си

Далеч съм от мисълта да отхвърлям постиженията на съвременната епоха. При най-малкият признак за развиваща се пневмония тичам при личния си лекар за антибиотик, с удоволствие се възползвам от информационното богатство на интернет и трудно мога да си представя ежедневието си без мобилен телефон, да не говорим – без електричество.
Оглеждам се обаче, и някак не ми се струва, че хората са станали по-щастливи.

Древността е била жестока – през 21 век, пред градовете не ни посрещат полюшващите се трупове на осъдени престъпници, по пътищата няма да чуете камбанките на прокажените, а заплахата от гладна смърт е елиминирана поне за част от човечеството. И въпреки това, отново се лутаме, загубени, отчаяни, уплашени. Не много по-различни от предците ни.

И може би – дори по-нещастни. Депресията е новият бич на съвремието, твърдят психолози. Чудя се – защо?

През Ренесанса отхвърлихме оковите на религията,

за да повярваме в собствените си сили и бяхме прави – наистина сме способни да творим чудеса. Но как стана така, че днес „бог" се превърна в мръсна дума.

Преди седмица-две се срещнах с мой колега и близък приятел, с когото някога бяхме неразделни като Скъли и Фолдър от „Досиетата Х". Обсъждахме нов бизнес проект, и между мисълта за очакващите ме професионални задължения, отлаганите покупки за Коледа и висящата купчина чинии на мивката в кухнята у дома се чувствах съвсем „под пара".

Нервно потроповах, докато очаквахме човека, с когото имахме среща. Изведнъж, за моя изненада, Фолдър заяви без никаква връзка:
„Знаеш ли, открих, че всеки въпрос има един отговор и всяка задача – едно решение."
Погледнах го сащисано. Трябваше за малко да изляза от адреналинното си състояние, за да обмисля думите му.
„За бог ли говориш?" – запитах учудено.
„Е, да..." – почти се изчерви той. – „Но за какво да споменавам думата – тези, които знаят, знаят."

Признавам, не е лесна тази дума „Бог"

Изпусни я в компания, и ще станеш прицел на снизхождение, присмех, дори неприязън. Погледнете анкетите на общественото мнение – колко хора предпочитат общо да заявят, че вярват „в някаква сила..."

Преди няколко дена гледах репортаж по телевизията за плачеща икона на Дева Мария. Православната църква отказва официален коментар по въпроса – според тяхното собствено обяснение, било ги страх от евентуални крадци. Или просто нямат смелостта да заявят – да, чудеса съществуват?

И ако нашите уж духовни лидери се опитват да лавират и ловко да се приспособят към новата матрица на социално приемливото, какво да очакваме от тези сред нас, които са открили, че има един отговор на всички въпроси, но думата... по-добре да я премълчим.

Не, Бог не ни е обърнал гръб – ние се свеним да се обърнем към него. И именно това е проклятието на Вавилон.
Според мен,

до голяма степен именно църквата е виновник

за жалкото състояние на нашата религиозност. Скрити зад своите ритуали, свещениците забравят, или пък не е в тяхна изгода да признаят, че в крайна сметка смисълът на паленето на свещи и напевите под нос би трябвало да е един – да ни доближи до нашия създател.

От времето на император Константин насам обаче християнството е по-скоро политика, отколкото религия.
С един мой бивш главен редактор запълвахме часовете, докато чакаме броят да излезе от печат, като си говорехме за това-онова. Не помня как стана дума за религия, за Библията и за Исляма.

„Аз не съм християнка" – казах.
„Нима не си българка?" – учудено попита той.
Изглежда, говорехме на различни езици.
„Българка съм – отговорих, – просто вярвам, че Бог е достъпен за всеки, независимо от името, с което го назоваваш."

„Че какво общо има Бог тук?"

– изненада се той.
„Ами нали говорим за религия! Предполага се Бог да е в центъра на нещата!"
„Глупости!" – сърдито ме погледна колегата ми.

Да, наистина, какво е за нас религията и има ли тя нещо общо с Бог? Не случайно се свеним да използваме „мръсната дума".
Постите са чудесен метод да се вталиш, Коледа е повод за пазаруване, палим свещичка „за късмет", и тези, които намират упование „в някаква си там сила" предпочитат да се дистанцират от цялата тази суета.

Не че днес вярваме в Бог по-малко от предците си – изглежда обаче, че страдаме от дефицит на термини.
Същото забелязах на сбирка на бившите си съученици от гимназията. Именно с една от най-близките си приятелки от младежките години бях най-малко склонна да обсъждам темата. Тя загърби математическото ни минало, за да стане философ, и от малка се отличаваше с педантичност относно подбора на използваните фрази и неприязънта си към необоснованите теории (и вярвания).

„Чудя се как след толкова години все още сме си близки, какво ни събира..." – пророних аз, гледайки старите си приятели, и ме изпълни обоснована гордост, че ги познавам и съм една от тях.
„Ами знаеш ли..." – нетипично колебливо обясни приятелката ми. – Оказа се, че накъдето и да се разпиляхме, през каквото и да преминахме, всички намерихме опора в един и същи източник, който ни направи по-добри хора."
„Бог ли?!" – бях шашната да чуя това от нея.

„Е, можеш да го наречеш „персонифицирана етика"

– засмя се тя.
С часове се кикотехме над новия термин.
Всъщност, старите ми съученици и колеги далеч не са някаква избрана класа, която открива „отговора на всички въпроси, решението на всички загадки".

Във Вавилон ли живеем наистина, и загърбили ли сме създателя си?
Ако се съди по новинарските емисии и социологическите проучвания – ами да. Излезте обаче от сферата на общоприетото, опитайте да проведете по-откровен разговор с някой непознат. И ще откриете, че и той като вас е преоткрил Бог и смята, че е самотен носител на тайната, която не смее да сподели на висок глас, за да не го помислят за наивен и дори за луд.

Сетих се за хората, за които писах през изминалата година – Гери, чиято дъщеричка преживя рака, Баба Мария, която гледа съседските деца като свои и ги учи на доброта, и десетки други, които забравям да спомена, или които не искаха техните истории да станат публично достояние.

Всички те са наясно, че Бог не прилича на дядо Георги, съседа ми от детинство. И че той няма нищо общо с политиката. За разлика от политиците,

Бог не ни обещава изход от кризата или понижение на данъците

– нито пък щастие. Той обаче може да ни гарантира едно незаменимо съкровище – да открием любовта и упованието в душите си, за да преминем и през най-тежките изпитания, без да загубим себе си.
А без този дар, едва ли ще оцелеем.

Вавилонската кула на 21 век ще се срине, и отново ще се разпръснем като сирачета по света. Отхвърляйки го, се лутаме загубени, депресирани, объркани...

Като се замисля обаче, не вярвам, че днес хората са по-малко набожни, отколкото в миналото.
Просто страдаме от дефицит на термини...