Градски импресии

Не мога да я позная. Побеляла е цялата. Но не от сняг, а от посипания кожух от сол. Хрущи толкова приятно когато стъпвам по него... Цялата улица е побеляла. Като пресъхнало море. Помислих си, колко прасета могат да се осолят с тази сол. Напомни ми за планините от сол които видях на черноморието, дюните, скумрията която ядох в казармата, а после и за хекът...

Много си я харесвам. Обичам да и се наслаждавам нощем, да бляска като диамантен прашец от безброй светлинки. Семпло и внушително. Днес мина един кран, а след него останаха тези купчини от навързани скъпоценности. Хората ги подминаваха небрежно. Сякаш забравиха, че до вчера озаряваха небосвода. Елегантни гирлянди дотам докъдето стига взорът – един подреден Млечен път преборващ хаоса на небесната карта.

Прииска ми се да си взема и аз... толкова малко неща ме подсещаха, че е било Коледа. Без надзор, там до дърветата... Грабнах си набързо и потеглих за вкъщи. Да бе, това да не е филм. Гледах ги жално от прозореца, а после ги подминах и долу. Сякаш не ги познавах. Не се обърнах назад, а знаех, че утре няма да ме посрещнат...

как ми започва деня:

вземам си флашката и обувам панталона, измерил съм го - 20 секунди (по норматив)
9 без 10, скованите ми ръце се мъчат с бравите... това е маратон... остават още 3 ключалки...
9 без 5, бързам
9 без 3, закъснявам...
9 без 1, вече виждам знамето...
9 и 2, закъснял съм...
9 и 3, пиша се, че съм дошъл в 9:00
9 и 4, щастлив съм... като се стопля ще се събудя...

Лятото си имахме нов просяк. От модерните – със слънчеви очила. Стоеше си необезспокояван на входа, от другата страна на улицата където лежеше безпомощно трупа на коледното ми настроение и човек не би се досетил за намеренията му, ако не беше един картон на който ги беше написал: „Събирам за хляб". Имаше и паничка, от онези стиропорените, които ги дават с каймата или по гробищата на помен.
Чувстваше се уютно или по скоро не му личеше да му е неудобно. Не беше класически просях – на село ходя с по-скъсани дрехи, нямаше тъжен поглед, движенията му бяха живи и енергични. И там на картона – „ХЛЯБ". И си стои. И чака. Хляб. Пардон, пари за хляб.

Шегувах се с колегите да му купим един хляб да видим ще си тръгне ли. Защото той си мълчи, но когато минаваш край него те поглежда с укор: „Да, ти имаш пари в джоба, а не ми даде за хляб!". Имаше от издължените очила с потъмнени стъкла. Аз никога не съм имал.

Сигурно ги е изровил от някъде. Сигурно и да си просяк си има своите малки благинки. Когато очите ме заболят и поглеждам на вън... там ме чака той. Гледам го от високо, но той е спокоен, брои си левчетата в джоба и мога да видя какво точно има в паничката му. Там са отбрани само жълти монети – да не подведе някой, че вече има пари за хляб и няма нужда повече. Винаги има нужда от още. През шарената сянка летният полъх галеше разхвърляното му мургаво тяло, а аз го гледах от своята каменна кула.

Странен екземпляр... Беше на автопилот. Той не казваше нищо, не молеше и не гонеше хората. Стоеше си със своята обява, като закоравял просяк, а опитът му подсказваше, че колкото по-дълго чака, толкова по-голям е шанса за слука. След няколко дена зачезна. Най-сетне. Намерил е хляб.

Тази седмица отново изпитах емоция. Те, емоциите, бързо се амортизират, а претръпнеш ли, връщане назад няма.

„Нещата се повтарят, но не могат да бъдат едни и същи.”

- подпис на едно кученце

Детски трепети, любовни трепети, безтрепетност. Третото е последен стадий на заболяването. То завършва с летален изход – смърт. Във всичко може да си девствен само веднъж. Максимум 4-5 пъти, ако съдим по Бритни, но със сигурност не можеш да нагазиш на едно и също място така че да е едно и също всеки път. Защото е различно. За първи път е само веднъж. После се чудиш на акъла на децатаq какво толкова викат и се смеят... Ами просто са живи още.

Бях отново на прозорчето. Виждах от птичи поглед улицата отдолу. Студ. Ръцете много ме болят докато стигна работа, защото са измръзнали. Навън е пусто. А лятото са стотици хора, 4-5 бебешки колички, млади които се целуват, други говорят на висок глас и се смеят, защото е шумно, мирише на дюнери, в тълпата се виждат балони, хората са облекли новите си дрехи и са доволни.

А сега, контрастът се усеща по-силно. Няма жива душа. Сякаш над града тегне някаква магия. И тогава се появи една инвалидна количка.

Жена на средна възраст, се отблъскваше с единия си крак и се движеше с гръб напред. Справяше се с лекотата, която се придобива само след години практика. След нея – ако не спазваше нейното темпо, щях да се заблудя, че няма нищо общо – едно момиченце. Трудно ми беше да го разпозная. Около 12 годишно (по ръст), беше опаковано дебело с дрехи.

Приличаше на вързоп от одеала, увити на няколко ката. С ръкавици, шапка и шал. Само малка ивица на очите издаваше, че това е човек. И тогава, като някаква гротеска от извратен филм, видях и друго. Левият крак, някак неестествено беше извит навътре и се блъскаше в десния. Преминаха по своята пътека номер 2, като зимен мираж. Плавно и магическо. Отнесоха и мен...

Стани четен автор без участие в награда