Ауууу, каква скука и тъпня беше и днес в училище!

Това съм обречена да чувам доста редовно от сина ми, който е свикнал да споделя всичко откровено и без притеснения.

Уморих се.

И той се умори да демонстрира интерес, когато към самия него, интересите му, личността му, индивидуалните му особености не се проявява никакъв интерес.

Възмутена, ядосана, безсилна и безпомощна ме оставят неговите

коментари и преценки за училищната работа и живот:

„Защо трябва да стоя в час, в който и учителят влиза с видимо нежелание, а и да се насилвам да проявявам интерес към материал, от който самият той се отегчава."

„Разбираш ли, че за тези 6-часа нищо правене, бих могъл да науча много полезни неща, ако се занимавам самостоятелно у дома или индивидуално с учител. Поне да работим с темпо и по програми смислено съставени и свързани с живота. Губя си ценно време в ходене на училище."

„Защо всяка година ми четат огромни правилници и заповеди с правила и норми на поведение, карат и мен и теб да се подписваме за спазването им, а всъщност тези, които ги изготвят първи ги нарушават, вероятно още докато ги измислят. Например забраната за пушене в училище, която самите учители отказват да следват."

„Никак не се чувствам предизвикан, нито пък задължен да се изявявам като лидер на място и в среда, където това ми се струва напълно безсмислено, да не кажа че е дори извратено. Под лидерство в училище се разбират доста неща, нямащи нищо общо с истинското такова. Така че от къде накъде, ще трябва да бъдат оценявани лидерските ми способности в училище и то от класен ръководител, с който почти не се познаваме."

„Не искам да ме учат на патриотизъм и родолюбие хора, които ми говорят високопарно и патетично, но празно и избягват обсъждане и въпроси. След това тичат да хванат самолетите, за да посетят децата си, учещи в чужбина и лятото приключват срока преждевременно, за да започнат сезонна работа извън страната. Извинявай, че приемам това за лицемерие."

„Всички се надлъгваме в училище. Те лъжат, че ни учат и възпитават, а ние лъжем, че учим и сме възпитани. В крайна сметка и те, и ние просто се опитваме да наместим интересите си и живота си, въпреки училищните си ангажименти, а не сред тях."

Мога да продължа да цитирам, но няма смисъл. Нямам и отговорите. Всъщност имам ги, но те не са в полза на това да мотивират сина ми да прояви ентусиазъм към училището си. А той дори учи в „елитна" гимназия. Не искам да си помисля какво е в неелитните училища.

Като че ли всички ние трайно се съгласихме, че

е нормално учениците да не искат да учат и да ходят на училище.

И още по-трайно решихме, че причината за това е в тях, защото са млади, защото са мързеливи, защото предпочитат компютрите, кафенетата, дискотеките и лесния живот. Защо стигнахме до извода, че децата ни са виновни за това? Не виждаме ли, че всъщност ние сме тези, които предпочитат и избират непрекъснато лесното, заобиколното, неангажиращото?

Като родители

почти не проявяваме активност да изискваме, участваме, помагаме за образованието на децата си. Оправдавайки се с натоварен живот, избягваме да се ангажираме по-сериозно и отговорно с училищната работа чрез настоятелства или други форми на родителски обединения. Не се интересуваме за училището повече от това да проверим бележника и да отидем на родителски срещи. Ограничаваме контрола си до там, да недоволстваме и критикуваме отстрани.

Като учители

също пасивно приемаме нелогични програми, неграмотни учебници, необмислени образователни политики. Загубихме активността си, творчеството си, идейността и желанието да даваме повече и повече, да се учим, да се развиваме и да предаваме същия импулс на учениците си. Извънкласната дейност ни е бреме, както и търсенето на нови подходи и методи на обучение.

Като общество

абдикирахме от отговорността да изискваме за децата си вдъхновяващ училищен живот, който те заслужават и който е една сериозна част от най-важните им години в живота въобще.

Докато скучаем в скучни разговори, мрънкания и самосъжаление, ще продължаваме да творим грандиозна скука и за децата си. Някакви скучни хора ще са учители в скучни училища и ще преподават убийствено скучни „знания" по отчайващо скучен начин на затъпели от скука деца, една огромна покана за скука.

Така направо можем да си умрем от скука дружно, ако не се събудим, за да поемем отговорност и да помислим, поговорим и поработим в посока на това, когато се приберат от училище, децата ни да възкликват „Оооо, не е истина колко интересно беше в училище днес !".

Това е съвсем възможно и зависи от всички нас.