Семейство туристи доста над 50

„ О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачиш ?"

Под стъклена витрина - негови вещи, снопче от косата му, неговото тефтерче и най старите издания на книгите за него, за Апостола.

Ето ни и в параклиса. Само дякон Игнатий го няма да ни посрещне.

Неописуемо е чувството, което ни обзема. Сядам пред книгата за впечатления и написвам : „България и днес има нужда от своя Левски! Поклон пред героя на България и вечна му памет!

Накрая искам да изкажа едно голямо „Благодаря!" на карловци, които са създали и поддържат това място – музеят на Левски, за да го помнят и знаят неговите потомци.

 

На места по дървени мостчета, изградени от изкусни майстори пресичахме реката и продължавахме напред. Разбира се, умората ни съпътстваше постоянно. Час, два, три – дървено мостче и омайна красота: Пред нас беше хижа „Хубавец". Бяхме изминали цели 4 часа и 30 минути до тук. А хижата наистина си е заслужавала името: Огромна тераса обсипана със цветя в саксии. Цветя по первазите на прозорците, по стъпалата. Свалихме тежките раници и се настанихме на дървена маса с пейка – такива имаше още 2-3 по целия двор на хижата. Направихме малка почивка /от умората не усещахме глад, а повече жажда/ и така се задоволихме с прясна студена вода, плод и парченце шоколад за повече енергия. Точно в 12.00 часа нарамихме отново раниците и поехме към хижа „Балкански рози". Отново стръмни пътеки, опасни каменисти участъци, където на места имаше и паднали дървени трупи, които прескачахме. Вървяхме и пътеката беше ту много стръмна, обсипана с камъни и по-едри късове от скали,или просто по гладка и песъчлива. На няколко места по пътеките се разминавахме с мулетари Двама,трима човека с мулета, натоварени с провизии за отделните хижи. Бяха ми интересни, понеже за такива бях чувала, че има само в Тибет на Хималаите, но ето, че и тук, това може би се беше превърнало в някакво средство за препитание. И ето – часът е 13.30 и пред нас е хижа „Балкански рози". За час и половина след хижа „Хубавец" – за нас това е своебразен рекорд. 

Отново дървени маси с пейки, сваляме раниците, утоляваме жаждата, малка закуска със сирене и домати и ето ни пред поредното и последно за деня изпитание – хижа „Васил Левски". На маркировъчна табелка до там бяха отбелязяни 1 час и 30 минути, но си давахме ясната сметка, че за нас това можеше да се окаже доста повече време, а и умората се чувстваше все по осезателно. Но.... раниците на гръб и напред! На моменти си спомнях отново за Левски и ме ободряваше мисълта, че той също е минавал може би по тези пътеки. А и следващата хижа носеше неговото име. Едно, две, три мостчета, през които пресичахме реката, а тя оставаше ту отляво, ту отдясно на нашата пътека. И така, вървейки по планинските пътеки, само за кратко можеш да се озърнеш и да забележиш красивия пейзаж наоколо. Казвам за кратко, защото в повечето случаи встрани от пътеките са дълбоки пропасти и особено внимателно трябва да гледаме къде стъпваме. Така да се каже погледът ни е забит в самата пътека.

Наистина е красиво и такава тишина, че усещахме само собствения си дъх. Определеният час и половина до хижа Левски беше минал, но ние продължавахме да вървим с нашето си по-бавно темпо. И изведнъж между дърветата като някакъв мираж я видяхме и просто не ни се вярваше, че това е тя – хижа „Васил Левски".Часът беше 16.30 , което значеше, че сме вървели още само 2.00 часа. Радвахме се, искрено й се радвахме, че за едни 8 часа вървене от сутринта, изключвайки направените почивки по другите хижи, ние се бяхме добрали до тук и вече можехме да си отдъхнем.

Предстоеше ни да преспим тук на палатката, която носехме със себе си, по точно я носи съпругът ми, а аз носех само един спален чувал. И така, сглобихме палатката, поставихме шалтета за изолация, спалните чували и...оказа се че палатката е под лек наклон и телата ни се плъзгаха към отвора на палатката. Отделно от голямата преумора, сънят така и не идваше и общо взето изкарахме вечерта в едно полубудно състояние.

Едва изчакахме да съмне и още в 6-6:30 бяхме на крака. Събрахме палатката, стегнахме раниците, изпих си хапчетата и потеглихме към хижа „Рай". Пътят да там трябваше да е 5 часа. Но още с първите десетина крачки, усетих, че нещо съм загубила добрата си кондиция. Спряхме да починем, а и явно от безсънието и насъбраната умора от предния ден, кръвното ми си правеше малка шега с мен. Не, не – никакво отказване – само напред! Напред...ама то едни стръмни пътеки – един баир, втори, трети, пети, безкрай!... Поредна почивка – напред се виждаха малко по-полегати пътеките и това ни успокояваше. Вървяхме и много скоро пред нас пейзажът се промени – излязохме на огромно равно поле и дърветата останаха зад нас. Оглеждайки се наоколо, останахме с убеждение, че сме почти на върха на планината, но само почти. Заедно с маркировката за хижа „Рай", имаше и маркировка за връх „Ботев"

Вървяхме 2 или 3 часа, минахме покрай един заслон, а встрани от пътеката се виждаха стада от крави. Стигнахме и до втори заслон и изведнъж загубихме маркировката. Виждаха се поставени жалони в три посоки едновременно. Трябваше да се движим на изток – имахме и компас, но най голям беше късметът като се появиха две момчета, идващи от хижа „Рай" и ни посочиха точната пътека. Тръгнахме вече уверено – вече нямаше дървета и виждахме маркировката на отделни скални късове. От двете страни на пътеката имаше най-различни билки, от които успяхме да познаем хвойната и мечото грозде.Отново спирахме за кратки почивки, водата ни беше на привършване и пиехме по две глътки на почивка. Безкрайни пътеки – нагоре по баир, надолу по баир . Някъде в далечината се виждаше връх Ботев, но от нашата хижа „Рай" никаква следа. На всичкото отгоре заваля и дъжд – ама разбира се носихме си и дъждобрани. Екипирахме се и добре, че не беше силен дъждът – опасявахме се да не се разкалят съвсем пътеките и да станае хлъзгаво под краката. А на места пътеките отново бяха като отсечени от дълбоки пропасти.

Движехме се вече около 8 часа / времето, за което предния ден пристигнахме на хижа „Левски"/, но хижа „Рай" така и не се виждаше зад никой от баирите. В един момент се помислих, че всичките тези баири са като „9-те кръга на Ада, за да стигнеш до Рая", както се казваше и хижата. Нещо повече – съпругът ми беше казал, че тази местност, по която се движим се е казвала Джендема – от турски преведено като пустош или Ад. И така вървяхме, дъждът не спираше, сядахме направо на мократа трева за почивка, като не мога да не си призная, че усещахме едва ли не безизходица при дадената ситуация. Движехме се с надеждата, че след поредния баир ще се пакаже хижата, но уви...Уморени, мокри вървяхме. В един момент съпругът ми предложи да изберем място, да извадим спалните чували и така дори без палатката да прекараме нощта на открито. Е, това щеше да бъде наистина предизвикателство и не исках да го приема. И тогава, като странно видение в далечината видяхме двете кончета. Те, като че ли се бяха появили от нищото, за да ни дадат кураж и сила.

И тръгнахме отново. Вървяхме, вървяхме....... Бяха минали около 10:30 часа от нашия поход към хижа „Рай". Не може да е толкова далече – трябва да стигнем, може би е зад следващия баир, не, не-и там я нямаше, но ето –най-после зад следващия баир – видяхме я в далечината.

Беше на разстояние от нас – поне на половин час, но това вече нямаше значение. Изведнъж умората като ,че ли изчезна, а на нас като, че ли ни пораснаха криле. Вървяхме и отново стръмни, каменисти пътеки, някъде в далечината се видяха силуети на хора, като че ли бяха излезли да ни посрещнат. Не бях усетила кога дъждът спря – после в хижата ни казаха, че там почти не е валяло.

След 11 часа преход, заедно с почивките - пристигнахме.

Свалихме тежките раници до едни стъпала и се запътих към стаята на хижаря – този път бяхме решили да спим на нормални легла и да отпочинем пълноценно. Нямаше никакви проблеми с настаняването и хижарят като разбра, че идваме от хижа Левски, погледна ни и каза, че сме герои. Може и да е нескромно, но и двамата със съпруга ми се чуствахме така.

Преди да се качим да стаята, вечеряхме с последните запаси от храна и когато разбрахме, че в хижата се продава и бира, си доставихме и това малко удоволствие.След натрупаната умора, мислехме да останем на другия ден и на следващата вечер в хижата, но сутринта, когато се събудихме и закусихме, решихме, че няма смисъл да отлагаме със спускането си към Калофер. Момент - щях да пропусна, че със събуждането навсякъде се носеше миризма на пържени филийки от кухнята на хижата. Разбира се закусихме с филийки, чай и кафе, стори ми се най-доброто кафе, което съм пила. Наблизо зад хижата се намираше прочутото Пръскало, но за жалост беше почти пресъхнало и само една слаба струя се стичаше по него. А наоколо – величествена красота и може би само за тази гледка си е струвало да се изкачим до тук.

Продължава