По калдъръмените улички

Скъпи приятели, позволете ми да ви споделя за моята утринна среща с този древен град. Знам, че на повечето от вас този приказен наш български град ви е до болка познат. Но, разберете, и с мен беше същото... докато не се събудих в ранни зори и...
Нека първо подредя картините.

Там ще отида, си казах. На историческия вход на града, съвременен паметник на майка Богородица ме посрещаше благонамерено с пожелание за добра среща. Пустите улици се бяха изпънали пред мен и тихо ме викаха да избера по коя да тръгна. Уличният калдъръм забавяше умишлено решителната ми стъпка. Часът е 07.30 . Градчето още спи.

Рано, рано са излезли в открито море само работливите местни рибари. Лодките им стояха неподвижни на хоризонта, сякаш ето сега в мрежите им ще се улови голямата дългоочаквана риба. И за да потвърдят станалото, кресливите гларуси кръжаха над лодките им. Слънцето продължаваше да се издига по своя път. И то, и те, бяха започнали трудовия си делник. А тук, на сушата, сънливото спокойствие властваше навсякъде. Китните ресторантчета все още спяха с масите и столовете си. Уморени от тежестта на нощните пирове с храни, питиета и всевъзможни приказки на наша и чужда реч. Някаква странна тишина витаеше из улиците на Несебър. Безбройните витрини бяха опънали своя курсантски строй, в очакване на сутрешен поздрав може би. От кой ли. А защо не от такъв ранобудник като мен, например.

Докато се виждах командир пред строените гвардейци, тромбата на преминаваща каруца ме върна в действителността. Двама пъргави мургавелци изсипваха препълнените кошчета в своеобразната машина за чистота.
Ей, много боклук, много нещо само за една вечер от този човешки род се събира. Ранобудните метачки бяха на своя трудов пост. Ритмичните тласъци на метлите им по калдъръма ехтяха в сутрешната тишина. Взаимно се поздравявахме, преминавайки през работната им площадка.

Продължавах без посоки да отмервам пустите улици на градчето. Силуетите на неговите така характерни къщи започнаха бавно и леко да приемат с желание топлата слънчева милувка. Заведенията под тях събираха сили за вечерния сеанс от живота си. Маркови български червени вина спяха, кротко подредени и очаквайки с нетърпение часовете на буйната си пенлива изява. Вървейки в тези лабиринти на стария град, неусетно застанах отвисоко очи в очи с кроткото сънено море. Спуснах се с усилия по стръмните стъпала и ...за малко да отплавам с дървена фрегата в открити води. Там, при ранобудните рибарски лодки.

Но този ден беше графикът да е морска атракция тук на брега, като примамлив рибен ресторант. Няма как. Ще отложим отплаването. Слънцето продължаваше да набира височина в небето. Лампите в детския парк сякаш му се перчеха със своята мижава светлина, незагаснали все още въпреки светлия час на деня. Миячна машина, но за улици, ме поздрави последно със свежи водни пръски, минавайки покрай мен.

За начало на срещата с него, можеш да се спреш и да послушаш сладките моряшки лакардии на четиримата моряка, заседнали здраво на питие в Капитанска среща - емблемата на моряшкото градче. И аз ги слушах, слушах и въздух не ми остана да се смея от сладките им приказки и надлъгвания.
С настроение напуснах тази разнолика и шумна маса. Продължих надолу към кея, като се спрях и при тези по-други типажи на съвременния град.
Заслушах се и в тяхните истории. Наред със сочните моряшки думи, те не криеха носталгията си по стария Несебър.

И аз, чуждоземецът на това китно селище,  се замислих по чутото от тях.
Искрен ли бях към градчето тази сутрин. Успях ли да му кажа едно човешко Добро утро. Чух ли, разбрах ли това, което то ми говори през цялото ми кръстосване под ранните утринни лъчи?!
Първата сирена на отплаващата комета ме прекъсна. Билетът за отпътуването ми с нея беше в джоба ми. Редно ли бе да премина ето така, през това неповторимо място. Само за една августувска утрин...

Махайки му за довиждане от горната палуба, разбрах от съседа, че вечер от морето излизал истински български юнак в бели дрехи и там на разкопките не спирал да свири със своята гайда за туристите от цял свят.

Дали да му повярвам...