Не да живееш, а да гориш...

Познавате ли Юлиана Василева? Не? Ако никога не сте я виждали и я срещнете, ще я познаете по очите – големи, бадемови, бляскави. И живи, много живи. Не можеш да ги подминеш. Не можеш да я пропуснеш. Ако не сте били на най-оживената спирка пред хотел „Плиска" в час-пик, когато е пяла с японците Иванчо и Марийка (Сатоми и Лео) от с. Каравелово „Облаче ле бяло", значи сте изпуснали най-голямото улично шоу.

За жалост то е без повторение – няма да го видите нито в „Господари на ефира", нито другаде, защото не е било проект на никоя телевизия (макар че плаче за скрита камера). Било е спонтанен изблик на душата. Защото тя си е такава моята приятелка Юлия - един самороден градски или по-скоро нетипичен за смачканите ни градски делници екземпляр. Спонтанна, позитивна, бляскава. Ярка. Когато трябва – и рязка. Но вечно в движение, пълна с изненади и нови идеи. Като самородно злато е, 24 карата.

Но да се върнем на историята пред „Плиска". Атрактивните преселници от Токио Сатоми и Лео (Иванчо и Марийка от с. Каравелово) вече са достатъчно известни, благодарение на медийния шум около тях от няколко години. Разпознават ги и непознати хора, когато ги видят на улицата. Такъв е случаят и с Юлия. Върти се тя на спирката, чака приятелка и не щеш ли, насреща ѝ се появяват въпросните японци. Опитват да си хванат такси, но удрят на камък – никой не иска да ги закара, както се разбира по-късно, до Централна гара (бързат за влак, да се прибират) или пък те не могат да обяснят къде искат да стигнат (което е по-вероятно).

Каквато си е импулсивна, без много чудене и маене, Юлия решава да се намеси, за да помогне. Естествено, разпознала ги е от пръв поглед, но се приближава до тях и все пак ги пита „Вие не сте ли японците Иванчо и Марийка?". Въодушевени и усмихнати те потвърждават и кимат с глави. По японски. Разбрала какъв е проблемът, успява да им намери такси и да уговори шофьора.

И когато вече трябва да влязат в колата, Юлия се обръща към Лео и пита „Ама нали вие сте тези японци, които пеят български песни?" (и тя гледа телевизия). Не щеш ли, Лео се оживява и както е стъпил с единия крак в таксито, изведнъж се изправя, поизпъва гръб и като отприщва един глас, цялата спирка се оглася от неговото „Облаче ле бяло". Юлия, понеже е „шило в торба не стои", не чака покана. Запява и тя. Присъединява се и Сатоми. Започват да се събират хора. Песента свършва, но след нея, пак заедно, подкарват „Хубава си моя горо", след нея друга, после още една.

Групата от зяпачи нараства. И не само нараства, ами ръкопляска. Всички се забавляват неимоверно. Радостта струи от очите и на пеещи, и на гледащи. Дори съседка от блока, в който живее Юлия, минава, стиска ѝ ръката за поздрав и пита къде е шапката за парсата? Че то сеир, сеир, ама и пари трябват.
А еуфорията на Юлия е огромна. Единствено фактът, че японците закъсняват значително и рискуват да си изпуснат влака, който май е последният за деня, слага край на импровизираното шоу.

Големият ѝ специалитет са изненадите – за всеки човек, за всеки повод да намери онова, което е точно, ама точно и само за него. Да изненада, да е нестандартно, да затрогне, да взриви.

Няма да забравя с какъв ентусиазъм през 2007 г., организира кореспонденцията и направи необходимото, за да подари за 50-годишния юбилей на брат си Мирослав истинска звезда със съответния световно признат сертификат, удостоверяващ, че еди-кое си светило е собственост на еди-кого си.

Твърдо решена, че подаръкът трябва да е оригинален и нематериален, но най-вече запомнящ се, Юлия намира в Google идеята за подарък звезда.

Свързва се с организацията "Space Star Registry", чието седалище е във Варна. И за да е съвсем в духа на секретността, дори не посочва домашния си адрес, на който да получи документите, а дава адрес на приятел – за да не изтече предварително информация за изненадата от семейството ѝ към семейството на брат ѝ. В деня на празненството му поднася един огромен букет от 50 червени хризантеми и казва „От мене толкова!". Дали ѝ е повярвал или не, не се знае, но че не му е минала и най-бегла мисъл за това, което ще последва, е 100 процента сигурно.

Когато решава, че е настъпил подходящият момент – малко преди гостите да се впуснат във вихъра на танците, ди джеят удря няколко пъти гонга, за да привлече вниманието и обявява, че един специален подарък току що е пристигнал в ресторанта. Юлия се изправя на микрофона и прочувствено изчита подготвеното за случая поздравление.

„Не зная дали брат ми и гостите се вълнуваха, но моето сърце щеше да изхвръкне", споделя тя. А това, което включва подаръкът, е специален сертификат в рамка за притежателя на звездата, втори документ - карта на цялото небе и трети – карта на самото съзвездие, в което се намира звездата, в случая – Съзвездието Скорпион (на неговата зодия) и звездата „Мирослав 50".

И днес, ако някой отвори каталога на звездите, ще намери тази звезда със съответните параметри и градуси. Когато прочита посланието и показва всички документи, за да удостовери, че са легитимни и са притежание на нейния брат, присъстващите започват да ръкопляскат, а Мирослав стои като втрещен. Никой не можа да повярва, че е възможен такъв подарък – сертификатът и документите се предават от маса на маса, за да се убедят всички присъстващи, че това не е нещо бутафорно. Намесва се един доцент физик, присъстващ на празненството, който категорично разсейва съмненията, като казва, че както се подаряват тайфуни, така може и звезди да се именуват на хора, за което се издават съответните сертификати.

„Знаех, че можеш да правиш изненади, но това не го очаквах", признава брат ѝ.

Никога не съм виждала Юлия да стои със скръстени ръце. Да не говорим, че по принцип не съм я виждала да стои. Постоянно е в движение. Не съм я чувала и да се оплаква, макар че да, виждала съм я болна. И тъжна съм я виждала, и гневна, и разплакана, но отчаяна - никога. Много от чисто житейските проблеми и препятствия не ѝ бяха спестени през годините. Тя винаги се изправяше и продължаваше напред, още по-силно заредена с енергия.