„Всяка трета жена в света поне веднъж в живота си се е сблъсквала с насилие"

Цялата трепереше. Минаваше девет часа. Щом не си дойде веднага след работа, значи пак е отишъл да пие. Боже, дано не тормози тази вечер децата! Тя можеше да понесе всичко, но сърцето ѝ се късаше когато те се будеха от крясъците на пияния си баща и го молеха през сълзи да спре да вика и да не посяга на майка им. Погледна към наведените над играта „Не се сърди, човече” главици и очите ѝ се напълниха със сълзи. Прекрасни деца!

Днес тази горда млада жена седеше уморена и съсипана в един „дом", в който единственото ценно нещо за нея бяха двете ѝ деца. Проклетият живот не ѝ даде нищо друго! Или пък тя не умееше да си го потърси повече... Всеки ден му благодареше, че синът и дъщеря ѝ са здрави, умни и красиви деца, но някак това вече не стигаше на сърцето и душата ѝ. Не искаше вече да е само майка, имаше желание да е жена- обичана, галена, глезена, желана, а не обиждана, нагрубявана, удряна, плачеща и самосъжаляваща се! Години наред смяташе, че любовта към децата ще ѝ стигне, за да живее пълноценно, в нея намираше смисъл, но от месеци осъзнаваше, че не е така. Да си майка е благословия, даряваща те с безкрайна обич. Обич толкова голяма, че не може да се побере в сърцето!

Но когато децата отиваха да спят, тя стоеше сама пред телевизора или книгата, невиждаща и не чуваща света около себе си. От години вървеше през безкраен тъмен тунел и не виждаше светлина. Но

това лутане трябваше да спре!

Унесена в мисли не беше чула отварянето на външната врата, но усети инстинктивно, че си идва. Стана и отиде в антрето. Видя го как се опитва безуспешно да стои на краката си и да се събуе. Жалко подобие на мъж, развалина, ерозирала от алкохола. Погледна я с мътен поглед, след което се строполи върху шкафа за обувки.

Тя разбра, че тази вечер няма да има крясъци и удари, защото е мъртво пиян. Започна да го дърпа за ръцете, за да го откара в леглото, но слабото ѝ тяло нямаше необходимата сила. Извика децата и тримата заедно бутайки, дърпайки, тътрейки, го проснаха върху леглото.

Каза на децата да отидат и да продължат играта си. Те покорно се запътиха към хола.

А тя безмълвно, без никаква изписана емоция на лицето, извади куфарите и започна да събира най-необходимото за нея и децата.

След час пътуваха в такси, което ги отвеждаше към дома на родителите ѝ, към светлината, към топлината.

Връщайки се обратно, тя щеше да събере сили за едно ново начало. Не е късно да бъде щастлива! Усмихна се загадъчно пред неизвестното бъдеше.

Сега ѝ предстоеше да покаже на децата си, че животът е прекрасен!