Храм „Св. Троица” и храм „Свети Великомъченик Георги Победоносец”

Тръгваме на разходка с колата. Винаги е чудесно да напуснеш града и да се озовеш някъде на ново място, особено ако е в планината. Трудното е да се измъкнем от София и да стигнем веднъж до магистрала Хемус – горещо, задръствания, светофари, нахални до безрасъдство шофьори, таксита и обичайните неща по Софийските булеварди.

Манастирите винаги се намират на невероятно красиви места,

закътани и по-далеч от хорските очи, така че не се учудвам, когато пристигаме в Етрополския манастир. Красиво разположен сред планината, огрян от слънцето, сред тишината на дърветата. Покой. Спряло време.

Ограден манастирски двор, вътре тревичка и две-три дървета, отрупани с круши, пейки на сянка, постройки за гости и църква. Не виждаме никой – нито цивилно, нито духовно лице. Оставяме пари за свещи, на самообслужване е и се запътваме към църквата. Оказва се, че я реставрират, вътре скелета и един реставратор във високото, под купола. Гледката не предразполага към уединение, пред олтара са струпани пакети с брашно, олио и някакви надиплени дарове от вярващи.

Манастирът е действащ паметник на културата.
Той има своята история, тъй като дълго време е бил книжовен и духовен център.

Етрополския манастир води началото си още от годините на Втората българска държава. Според преданията, Иван Рилски се е заселил в района за известно време, преди да стане отшелник, в една от пещерите в близката местност Варовитец. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на манастира „Варовитец". Манастирският храм „Св. Троица" е изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.

По време на Османското робство манастирът е давал приют на български революционери. Един от тях е Васил Левски.
Виждаме къде е било скривалището му – в една малка стаичка, входът скрит под нара.

Прочетох в интернет, че в „Света Троица" може да бъде видян таен тунел, прокопан, за да даде възможност на криещите се в светата обител революционери да избягат при нужда, но не го видяхме.
После слязохме по една пътечка до водопада Варовитец. Той не е голям, но се намира в гората и е красиво и романтично. Няма шум, няма горещина, няма никой, само слънчевите лъчи успяват да се прокраднат измежду високите дървета. Покой за очите и душата.

Връщаме се обратно, два коня са влезли в манастирския двор и пасат необезпокоявани.

Продължаваме напред, пътят се вие покрай река Черни Вит, а отстрани са високите склонове на планината, обрасли в дървета.Добре, че има планини и дървета още в тази страна. Величествена гледка.

Красиво, зелено, много зелено и пак няма никой и имаме чувството, че сме сами на света. Пожелавам си да не попадам тук, когато се смрачи и завали пороен дъжд, защото сигурно е страшно. По пътя си личи колко пръст е довлякъл дъждът от гората и как е пропаднало на места, шосето. По едно време виждаме чешма и спираме. Отдолу под пътя, на полянка се извисява паметник на Нейо Крачунов , който не е предал Бенковски на турците – „не ще го аз предам", а е скочил от скалата. Не знаех, не съм чела за това.

Не можах да направя хубава снимка на Гложенския манастир. В интернет има една великолепна снимка с автор Gegata – вижте я, заслужава си.

Качваме се по стръмните стълби, горе ни посреща радушно един отец и ни пита откъде сме. После през каменен тунел влизаме в двора на манастира.

„Свети Великомъченик Георги Победоносец"

Влизаме и в църквата. Една роза е разцъфнала горе, в двора на манастира.

От стаичката, където се е крил Васил Левски и хората са хвърляли монети в скривалището – защо монети..., се открива невероятна гледка. Ако живеех на такова място, сигурно щях да съзерцавам с благоволение тази красота, тези непристъпни склонове на Балкана. Човек се усеща малък, много малък тук. И преходен на фона на непреходността.
Запазени са спомени на монаси, че дякон Левски често намирал радушен прием в непристъпния манастир при своя приятел игумена Хаджи Евтимий (1864-1895 г.), който бил член на тайния революционен комитет.

Казват, че при ясно време, отгоре от манастира се вижда Дунав и Беломорието. Панорамата е безкрайна, погледът не може да обхване всичко, толкова надалеч се вижда и планини, планини. Невероятна природа!

На около 50 минути от манастира се намира пещерата Моровица, която със своите 3025 м подземни галерии е сред най-дългите в България.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

В интернет пише за Гложенския манастир следното:

„Според преданието манастирът е построен през 13-ти век, когато по тези места се заселва украинският княз Георги Глож с благословията на цар Иван Асен II. В близост до кръстеното на него село Гложене и река Черни Вит той основава света обител, посветена на Св. Георги Победоносец, икона на когото носи със себе си. Според легендата, скоро след основаването на манастира, иконата многократно е изчезвала от обителта, само за да бъде намерена по-късно на хълма недалеч от селото, на който се намира настоящият манастир. Това необяснимо „бягство" на иконата е било изтълкувано от монасите като божи знак за това, че манастирът трябва да бъде преместен на хълма, което и те в крайна сметка правят в края на 14 век. За кратко време, двата манастира съществуват паралелно, свързани от тунел помежду си. Този проход е използван многократно от Апостола на свободата Васил Левски за бягство от турците. За съжаление тунелът е затрупан от земетресение през 1928 г. В манастира е живял и известният български книжовник Васил Друмев след като княз Фердинанд, който изповядва католицизма, постановява Друмев да бъде затворен там. В продължение на 15 месеца той изкарва на солена риба и вода, както и на скришом давани му провизии от милостиви монаси през незабележим отвор на тавана на стаята му. Васил Друмев е освободен след падането на правителството на Ал. Стамболов."

Преизпълнени с уважение към миналото ни, с красотата на видяното, с омиротворени души слизаме и поемаме към София. Към шума, праха, тълпата, но и към дома.

Стани четен автор без участие в награда