Човекът винаги е мечтал да има криле

Случайно ми се случи да наблюдавам полет и се върнаха в мен спомени за една от любимите ми книги преди много години. А заедно с това нахлуха и собствените ми мисли за нашите малки полети в деня.

Кое е това в нас, което непрекъснато ни тласка да търсим подобни усещания?

Всеизвестен е човешкият стремеж да се откъсва от земята, да изгубва твърдата основа под краката си, желанието му да забрави за нея и мечтата му да се издига във въздуха освободен. Дори развлекателната индустрия напоследък е насъчинила безброй много занимания, доставящи ни подобно усещане – люлки, въртележки, виенски колела, батути, парашути, дирижабли, бънджи скокове.

нуждата и ни кара в някакъв момент да хвърлим всичките котви,

които ни държат стъпили здраво на земята и да усетим самите себе си,
да чуем възклицанието на вътрешния си глас, да развържем поне за малко озаптваните ни стремежи и копнежи...

Да си припомним, че все още ни има и да се самоубедим, че не сме се изгубили в милиардите малкости на деня ни, да съберем разпокъсаните си парченца между работа, грижи, проблеми, близки хора, битки за насъщния и да се почустваме цялостни и живи.

Всичко това и още много нахлуваше в мен с морския вятър и също с него отнасяше дребните тежести из джобовете на мисълта и чуствата , докато погледът ми проследяваше как хора плуват в небето заедно с чайките.