Учените отричат съществуването на духове – дали Романо Проди би се съгласил?

Забравих си портмонето! – възкликна Галя, а аз нервно свих рамене, съвсем неуспешно опитвайки да прикрия раздразнението си. Закъснявахме за работа и за шести път ни се налагаше да се върнем. Тя влетя обратно в къщи и само след секунди чух изумения ѝ вик.

„Вратата на хола е заключена!"
„Добре де, къде е ключът?" – сопнах се аз, проклинайки наум детските бели.
„Тя няма ключ, никога не е имала!" – отвърна приятелката ми.

Не повярвах, разбира се. Върнах се и пробвах и аз. Вратата определено не поддаваше. С дълбоко съмнение погледнах през ключалката – безпрепятствено успях да видя заветното портмоне, толкова близо на масата, и все пак толкова далеч от ръцете ни.
Побутнах отново. Несъмнено – заключено.
Оставихме проблема за друг път – слава Богу, моите пари бяха в джобовете на якето ми.

Цял работен ден съвестно опитвахме да не мислим за заключената без ключ врата и да се отдадем на трудовите си задължения. Раздразнението ми от необяснимата случка обаче продължи да ме боде, и се усещах как продължавам да търся наум рационални обяснения.

Знаех тази врата добре. Не само че няма ключ – езичето ѝ бе здраво заклещено от натрупвани с десетилетия слоеве блажна боя. Няма начин да се е хлопнало само.
Обмислих дали не е възможно разлики в температурите да са изкривили дървото на рамката. Абсурд!

Въртях се в затворен кръг

и нямах търпение да дойде вечерта и да се изправя пред идиотската загадка.
И най-накрая! Почти търчешком изкачихме стълбите. Запъхтяна, Галя пъхна ключа във входната врата. Тя не поддаде.
„Сигурно е от нерви!" – казах си аз и грабнах връзката.
Никакъв успех. Ключът не се завърташе. Опитахме отново и отново, докато накрая в яда си натиснах по-силно и край – бяхме дълбоко и безнадеждно прецакани. Ключът се счупи в желязната врата.

Когато пазиш апартамента си от крадци, проблемът е че и сам нямаш надежда да влезеш с взлом с дома си.
Позвънихме на ключар и седнахме на стълбите да го изчакаме. Стояхме в мълчание, и никой не смееше да коментира.

„Духове няма! Нито полтъргайсти!"

– каза Галя с леко потрепващ глас.

„Знам. Така е." – съгласих се неубедително.
Проста случка, която се постарахме бързо да забравим. Две преуморени от работа жени, какво ли не им се привижда – казвахме си, както сигурно ще сторите и вие.
Седмица по-късно протече тръба. На стената изникна петно, което притеснително напомняше на малко момиченце с опашки – да, точно като от една реклама, която в момента върви по ефира. Смешно, нали, защото преди седем години това момиченце ме нервира толкова, че смених леглото си.

Врати продължиха да се заключват необяснимо

Няколко пъти през нощта чух как чешмата започва да тече, и после спира сама. Не беше никой от нас – спяхме в преходната стая, и ако бяха децата, няма начин да не ги видя, че се запътват към банята.

След месец смених квартирата си. Галя извика един познат, който се похвали, че разбира от духове и демони. Той обеща, че в дома ѝ повече няма да има необясними инциденти. Така стана. Дори и момиченцето изсъхна – без препарати от рекламите, и дори без да викаме водопроводчик. Аз обаче изпитвах странно нежелание да ходя на гости на приятелката, която ме бе приютила преди това – дори и години след тази случка.

детският метод да викаме духове

с картон с изрисувани по него букви. Сигурно помните играта – слагате пръста си на капачка от бурканче от бебешко пюре, и тя започва да се движи сама, изписвайки думи и изрази. Прекарахме си весело, флиртувайки с духа на Дионис. Със сигурност виновни бяха чирозите – покрай солената риба губиш мярка и с алкохола. Между двете случки не би трябвало да има нищо общо! Или?

Дъската уиджи, както се нарича този съмнителен способ за контактуване с неизвестни сили, изглежда е забавлявала не само нас. Нещо повече – някои не се свенят да признаят, че я приемат насериозно – бившият италиански премиер Романо Проди заяви под клетва, че именно по този начин е успял да открие Алдо Моро, държан от Червените бригади. Всички приеха твърдението му като доста странен метод да прикрие източниците си.

Още древните китайци са се доверявали на уиджи– твърди се, че цели части от даоисткия канон Дао Дъ Дзин са сътворени именно така.

Способът е бил известен и на римляни, гърци, индийци, както и на европейците през Средновековието. Църкавата обаче не гледа с добро око на общуването с духове и демони. Учените не са по-благосклонни – според тях, става въпрос единствено за така наречената идеомоторна реакция – тоест, участниците подсъзнателно сами движат капачката, и получават отговори, които вече знаят. Дали Проди би се съгласил с тази теория?

Всъщност, би било твърде наивно да предположим, че академиците ще приемат съществуването на каквото и да било, което не отговаря на техния собствен модел за описание на света.
Да говориш за духове пред някой професор е най-сигурният начин да те накарат да се почувстваш като глупак.

Някои представители на научната общност обаче са склонни все пак да се поддадат на любопитството и да разчовъркат въпроса.

Сред тези смелчаци е д-р Ричард Уайзмен

от Университета в Хартфродшър.
Той решава да изследва реакциите на стотици доброволци, като ги запраща да се поразходят из най-знаменитите места на Острова, посещавани от призрачни сенки от отвъдното.

Изводът му е – дори и хората, които преди експеримента са нямали понятие че би трябвало именно на определено място да се почувстват неловко, съобщават за студени тръпки или усещането, че някой стои до тях.

Тоест, злокобни ъгълчета, в които не бихте искали да прекарате нощта, наистина съществуват.

Дали обаче става въпрос за духове?

Изглежда, за разлика от учените, ние, простосмъртните, сме склонни да приемем подобно обяснение. Според проведено през 2005 г. проучване на Галъп, повече от една трета от американците вярват, че призраците бродят сред нас.

Ако анкетата бе насочена към българите, резултатите едва ли биха мръднали значително – убеждението, че мъртвите понякога се завръщат не е от вчера, нито се ограничава до една култура. Дали защото обичаме тръпката на ужас, когато слушаме подобни истории, или просто защото ни се иска да разполагаме с доказателство, че има живот и след смъртта, повечето от нас не се разделят лесно със суеверията си.
Според National Science Board,

подобна вяра може дори да е опасна

– мъдрите глави твърдят, че вярата в свръхестественото е знак на намалени способности за критично мислене и може дори да означава, че срещате проблеми с изпълнение на ежедневните си задължения. Ха! Аз предпочитам да вярвам, че този свят крие повече тайни, отколкото са разчепканите до момента от жалките усилия на човечеството. Дори самият термин „свръхестествено" ми звучи обидно – ако духовете на мъртвите наистина се връщат, то това би трябвало да е възможен и следователно - съвсем естествен процес, нали?

Оставам скептик, но не бих преспала сама в стар шотландски замък. Така де.
Но все пак, да дадем думата на учените – те признават, че наистина на местата, за които се твърди, че са обитавани от духове, се измерва по-силно електромагнитно поле. Според любителите на призраци, това подкрепя теориите им. Според академичната общност обаче, именно електромагнитното поле изпраща сигнали на мозъка ни, които ние

съвсем погрешно интерпретираме като контакт с отвъдното

Според медицински изследвания например, електростимулацията на част от мозъка, наречена angular gyrus, води до усещането, че някой стои зад теб и копира всичките ти движения.

Баба ми казваше, че когато се разхождаш и изведнъж пресечеш място, от което те повее неочакван хлад, значи си се сблъскал с дявола. Като малка и безстрашна, търсех подобни места, за да кажа на Сатаната – здрасти! Учените обаче въобще не са склонни да повярват на старата ми баба. Те твърдят, че почти във всички случаи необяснимият студ, който свидетели изпитват в предполагаемите обитавани от духове къщи, се дължи на течение от комина или прозореца или просто на зона с по-ниска влажност.

Инфразвукът също е виновник за нощните ни кошмари

Звуковите вълни с честота под 20 херца, които ухото ни не успява да долови, все пак не остават незабележими – те ни изнервят и ни карат да се чувстваме дискомфортно. Вик Тенди и Тони Лаурен от Университета в Ковънтри описват случай на „обитавана" къща, в която проблем се оказал старият вентилатор. Сменили го – и призраците изчезнали.

Да, признавам – учените успяват да намерят рационално обяснение на почти всички свръхестествени феномени, които решат да изследват. Предполагам, че за случаите, в които претърпяват неуспех, така и не чуваме.

Навечерието на Хелоун е, все пак

Да забравим какво ще каже съседът с четири дипломи и да се позабавляваме. Как лошо има, ако прекараме вечерта на свещи с децата, разменяйки си призрачни истории, от които да ти се изправят косите?

Все пак, да не стигаме до крайности. Аз поне не планирам в празничните развлечения да включа Уиджи дъска. Демони или подсъзнателен рефлекс – аз предпочитам да играя на сигурно. Така поне знам, че вратите у дома ще си стоят отключени – както съм ги оставила.