Едно завръщане през годините

Виждали ли сте Дунава замръзнал? Аз съм го виждала! Беше много, много отдавна, когато вилнееха люти зими и фъртуни. Казваха, че вълци, освирепели от глад, преминавали от Румънско по ледената повърхност и идвали на нашия бряг.

Дунав беше замръзнал. Сега си мисля, че гледката сигурно е била величествена, но тогава едва ли съм осъзнавала това. Кораби бяха акостирали край брега, не можейки да продължат своето плаване. Сред тях и чуждестранни.

Брат ми Митко и неговият приятел Иван, подучени от някого, решили да се доближат по леда до някои от чуждите кораби, където добри моряци раздавали лакомства, каквито не бяхме яли. Аз бях дочула разговора им и се помъкнах след тях. По принцип брат ми не ме допускаше до момчешките си походи, но сега щеше да има лакомства и той великодушно реши, че мога да ги придружа.

Беше зимен следобед, сив и мрачен, но ние бодро крачехме към пристанището. Там се спуснахме по някаква дъска със сковани летви наподобяващи стъпала и опряхме крака в ледената повърхност. Ледът беше дебел и изглеждаше много здрав. Брат ми и Иван смело тръгнаха към заветния кораб. Наоколо нямаше жива душа. Останах да ги чакам до брега. Едва извървели 15-20 крачки, нещо изпращя под краката на батко и единият му крак хлътна в отворилата се дупка. Извиках уплашено. Иван беше по-напред. Обърна се и видя, че брат ми е в беда, но не знаеше какво да прави. В този момент батко се мъчеше да извади крака си, подпирайки ръцете си на леда. Само, че това усилие начупи още от леда и стана така, че и другият му крак потъна. Той остана да виси подпрян на лактите си и при всяко помръдване ледът се чупеше, а дупката ставаше все по-широка.

Брат ми беше смел „бандюга" и не се плашеше лесно, но явно това го уплаши, защото после разказваше как реката под леда го дърпала.

- Ванка, помогни ми! – изхриптя той.

Иван беше на две-три крачки, замръзнал, не смеейки да мръдне и не знаеше какво да прави. Беше не по-малко уплашен от брат ми и произнесе слова, които години наред след това си подхвърляхме с чувство за хумор.

- Мите, ти какво искаш – и аз ли да се удавя...

Гледах онемяла, притиснала с ръце устата си. Не помръдвах. Не можех да извикам. Бях се сковала. И само с някакво свръх усилие викнах на Иван да легне по корем и така да доближава до брат ми.

Иван се подчини. Простря се на леда и започна да пълзи, влачейки тялото си. А междувременно дупката около кръста на батко се разширяваше след всяко натискане на лакти за излизане. Иван беше съвсем близо. Ами сега!
Той твърде несигурно протегна ръцете си напред и викна на брат ми да подаде своите. Иван беше завъртял тялото си така, че краката му бяха по-близо до брега, а там ледът май беше по дебел и здрав. Батко не подаваше ръце. Беше изгубил кураж, отмалял от усилията да се измъкне и сякаш се беше примирил с неизбежното страшно.

- Подай си ръцете бе! – това беше моят глас. Не знам от къде го извадих.

Той се сепна и ги просна и двете пред себе си. Иван ги пое и с нечовешки усилия започна да го тегли. Чу се още пращене и чупене и накрая, плъзгайки се, Иван опря крака в самия бряг. Почувствал опора, целия зачервен и син от студ, дръпна с все сила ръцете на брат ми. И батко успя с някакво изхвърлящо движение да полети към Иван. В миг и двамата бяха проснати като тюлени плътно до брега. Аз се разплаках! Беше станало чудо! Батко беше спасен! Още малко усилие докато стигнем до дъската-стълба и излезли на брега ние се прегръщахме, плачехме и подскачахме от радост. От брат ми течеше вода, която бързо замръзваше и се превръщаше в шушулки. Той не преставаше да бърбори: „Иване ти ми спаси живота..."

Ванката, уви, е вече покойник.

А с брат ми скоро си припомнихме тази далечна страшна случка, защото тя имаше и продължение...

Не смеехме да се приберем в къщи. Баща ми беше строг, а това бе провинение от голяма величина. Затова тихо, на пръсти със замръзналите крачоли си влезнахме у дома.

Татко спеше. А майка ми, нали е майка, като ни видя, се втрещи. Но бързо се окопити. Махнахме мокрите дрехи, тя пък напълни един голям леген с гореща вода, сипа в нея две-три лъжици сол и накара брат ми да си потопи краката. Даде му един аспирин и чай от липа и чак тогава започна тихичко да се вайка.

- Мите, майка, луда глава си! Ще ме умориш някой ден!

Това си спомних аз, вече на преклонна възраст жена, с деца, внуци и правнуци. И макар че беше страшно – беше ми приятно да се върна в детството.