В ерата на съвременните технологии никой не праща послания по облачето бяло

Къде е леля? – питаме бебето, което се взира в почуда към пристигналата току-що от Испания сестра на съпруга ми. Дъщеря ми продължава изненадано да върти глава. Накрая, доволна, че е открила отговора на загадката, сочи компютъра и заявява:
– Ето я леля!

Настръхнах. Въпреки че съм любител на технологиите, тази детска реакция ме стресна. Някъде от дълбините на спомените ми изникна четен преди много години разказ – в списание „Космос", предполагам. Беше за някаква планета, чиито обитатели изпитваха панически ужас от личния контакт и комуникираха помежду си

единствено чрез холографски изображения

В края на 70-те, тази идея ми звучеше нелепо.
Днес тя се превръща не само във възможна, но дори вероятна реалност.
Всъщност, като се замислих на спокойствие след ден или два, се оказа, че страхът ми е просто обичайната параноя, с която се сблъскваме при всяка съществена промяна на света около нас.

Преди 50 години дъщеря ми Алекс никога нямаше да види леля си. Дори и да не съществуваше Желязната завеса, писмата не са идеалният начин да опознаеш някого. Да, помня тръпката, която изпитвах, когато пристигне облепеният с марки и печати плик от чичо ми в Хърватска.
Всички съседи неизвестно как вече знаеха, че сме получили писмо от чужбина и домакините намираха повод да поразпитат баба за новините – една ще намине да помоли за малко захар, друга носи плодове за децата от вилата... За ден бяхме център на внимание.

Носталгията по романтиката на писмата

обаче не може да прикрие факта, че това е доста тромав начин да поддържаш фамилните връзки живи.

Като се изключат няколко гостувания през лятната ваканция, така и не успях да опозная роднините си в тогавашна Югославия.
Сега съжалявам. Ако преди 30 години имаше скайп, дали днес Коледните ми празници не биха били по-многолюдни?

Всъщност, въпреки че феноменът социални мрежи се разглежда под лупа от психолози, социолози, и какви ли не още учени, няма почти никакви публикации по въпроса как той се отразява върху емигрантите. А именно хората, потърсили късмета си зад граница, са една от основните групи, възползвали се от чудото на модерните комуникации.

„Сламената вдовица" вече не прекарва безсънни нощи,

чудейки се дали нейният съпруг е още жив, а ратайчето не разчита на облачето бяло да занесе хабер до неговата майка.

Със сигурност интернет е спестил много сълзи на разделените семейства, но дали зад тази толкова печеливша на пръв поглед сделка не се крие и някаква уловка?

Възможно е технологиите да пречат на имигрантите да свикнат със своята нова родина – опасяват се някои. Наистина, когато имаш шанса да прекарваш всяка вечер в уютния си хол у дома, макар и само чрез уеб камерата, е много по-вероятно да запазиш и своята национална идентичност. Но нима това е минус?

Ирландците остават ирландци поколения след като са напуснали зелените си, населени с елфи хълмове, а

защо българите да не остават българи?

Ние сме може би една от нациите, която е най-склонна да изтръгне корените си и да подхване бурен растеж на нова почва. Може би точно за нас интернет връзката с родината дава така нужния баланс между аклиматизацията и това да запазиш себе си.
И не е само това.

„Преди ерата на интернет гостувах много по-рядко на родителите си" – споделя мой приятел, който е забегнал в Канада още по времето на социализма.
Макар че сриването на Желязната завеса му дава шанса да посети родния си град, в началото преживяването му се струвало по-скоро травмиращо.
„Уж има толкова неща, които да споделиш, а се оказва, че нямаме какво толкова да си кажем – спомня си той. – Разделяше ни стена от различия – моето ежедневие и грижи бяха коренно различни от техните, не знаехме дори откъде да започнем, за да намерим общи теми."
Днес обаче майка му,

вече прехвърлила 80-те, борави с донесения от сина лаптоп

с умението на роден хакер. Дискутира оживено разликата в скоростта на трафика между различните оператори. Казва, че предпочита фейсбук пред скайп – има време да се порадва на снимките на правнучето на спокойствие, не я тревожи часовата разлика, а и може да обмисли какво точно да напише. Задъханата комуникация на скайп я притеснява.

„Харесва ми, че го гледам в дома му, все едно съм му на гости. Присъствам дори на отварянето на коледните подаръци. Но все пак, да ги гледам така винаги малко ме притеснява – все едно че си говоря с призраци. Фейсбук ми прилича повече на писмо" – казва баба Мария.

Има дори хора, които предпочитат най-консервативният подход – електронната поща. Трети пък с радост сядат пред компютъра, за да звъннат на мобилния на внучето по всяко време – „да не си забравиш ключовете, като излизаш за училище, миличък..."

Всъщност, поддържането на фамилните връзки през мрежата далеч не е само приоритет на емигрантите. Достатъчно е младите да са намерили работа в по-големия град, бил той и на едва два часа път, за да се почувстват бабата и дядото жестоко откъснати от внучетата.

Интернет не може да замени пиенето на чай с куклите,

нито правенето на лък за подрастващите индианчета, но все пак е повече от набързо споделения обяд в неделя следобед, който се изнизва толкова бързо, или от откраднатите от лятната ваканция дни.

Малко по-притеснителна, поне за мен, е ситуацията с разведените родители. Мой познат, сравнително успешен предприемач, ми заяви, че не държи чак толкова на задължителните гостувания на децата всеки втори уикенд, защото и без това се чува с тях почти всеки ден в скайп.
„Същото е, нали?" – пита той. Сякаш опитва да убеди сам себе си.

Дъщеря ми вече не е бебе и знае, че леля Жасмина не живее в компютъра, а в Испания. Взима книжката си с твърди корици, разтваря я като лаптоп, и започва да щрака на измислената си клавиатура.
„Да кажа на леля какво искам за рождения ден" – обяснява тя. Нали скоро ще е на цели три.

След малко трясва книгата ядосано и заявява:
„Връзката е бавна!" – и добавя забранена фраза, дочута от татко.
А истината е, че съпругът ми има още една сестра, която като нас живее в София. Но на нея Алекс забравя да пише, и рядко я споменава.

Защото тази всъщност непозната леля няма скайп

Да де, нека си признаем – в натовареното ни ежедневие, ж.к. „Надежда" ми звучи къде-къде по-далечен маршрут от Мадрид. Който ей го къде е – електронната леля е винаги на линия в собствения ни хол.

Опитвам да си спомня защо тази идея ме плашеше... Просто детски спомени от прочетен преди десетилетия разказ. Или?