Би се люшка между адския огън и божественото прозрение в лапите на биполярното разстройство

Да си го кажем честно – тя може и да не беше най-скучното момиче в класа, но сериозно се бореше за тази титла. Беше последния човек, от когото можете да очаквате изненади. Дори униформата ѝ беше безупречна – като оценките.

Докато малко след завършването ни Би неочаквано стана обект на най-разгорещените клюки.
Приели я в лудница!

Честно казано, в първия момент не повярвах.
„Защо, какво е направила?" – попитах аз.
„Скочила в казан с домати на бригадата" – увери ме моят информатор.

По онова време подобна постъпка ми говореше по-скоро, че бившата ми съученичка най-после е открила здравия разум. Не можеш 19 години да се опитваш да бъдеш перфектен, без това да ти навреди. А и тя не бе първата, изкушила се да се оплеска до уши в консервната фабрика. Познавах дори излъскани нюуейвъри, които можеха са се похвалят със същото.
Затова не очаквах, че слуховете са верни.

Когато се прибрахме за първия си студентски семестър обаче се оказа, че всички опити да се свържем с Би опират на камък.
„Няма я!" – казваше майка ѝ, и затваряше телефона без коментар.

Не знам как месеци по-късно приятелят ми успя все пак да ни уреди среща с нея. Искахме от първа ръка да чуем какво става и ако можем – да помогнем с нещо. Смятах се за експерт по младежките бунтове и ако това е случаят, бях убедена, че мога да ѝ дам ценни насоки как да къса нервите на околните, без да изпадне в сериозна беда.
Когато ѝ се обадихме обаче,

Би звучеше объркана

Предложихме да се срещнем на автобусната спирка пред Софийския университет, а тя попита – къде е това?
Изумихме се. Пет години това беше мястото, където се разделяхме всеки ден след училище. Как може да го е забравила?

На срещата тя бе почти неадекватна. Или говореше твърде много и трудно следяхме мисълта ѝ, или ни слушаше объркано и като че ли не разбираше какво се опитваме да ѝ кажем – дори на най-ежедневни теми. Каза, че е малко замаяна от лекарствата, които ѝ дават.

Първата ни реакция бе нормална за възрастта – макар че на нея не казахме нищо, ожесточено обвинихме родителите ѝ. Какво толкова е направила, за да размътват мозъка ѝ с медикаменти? Че кой не е скачал в казан с домати?

Оттогава минаха двайсет години. Все още поддържам, макар и спорадична, връзка с Би – защото, каквото и да се каже за нея, тя вече въобще не е скучна.
Оказа се, че

има диагноза биполярно разстройство

С две думи – редуващи се периоди на мания и депресия. Не звучи като нещо особено на пръв поглед – всички ние, особено жените, минаваме през цикли на настроенията си, и понякога трудно ги контролираме.

Трябва да познаваш глъбините на ада и екстаза от божественото проникновение обаче, за да разбереш основите на това заболяване.

Тъй като психичното разстройство в никакъв случай не се е отразило на интелектуалните способности на една от най-блестящите ученички на математическата гимназия, Би впрегна на работа именно тях, за да намери пътя към изцелението.

Оказа се, че през годините духовните ни търсения са ни водели по паралелни пътища, макар че моят, слава Богу, бе далеч по-малко стръмен. Затова сега, когато се видим или чуем по телефона, сякаш едва си поемаме дъх, бързайки да обсъдим поредните си открития.

Кой е причинителят на болестта ѝ?

И дори – тя проклятие ли е, или дар?
Знам, че ако я попитам, първата ѝ реакция сигурно би била, че би предпочела да е като всички. Но дали иска да бъде своето старо аз – цял живот да прави, казва и мисли това, което се очаква от нея? Не, тя е твърде умна да се примири с това.
От друга страна, безкрайните емоционални кръгове, в които се върти, определят една съдба, която никой не би си пожелал.

Вече не броя колко работни места смени. Сценарият е винаги един и същ. За нея е лесно да изпревари конкуренцията на трудовия пазар – въпреки заболяването си, успя да завърши икономика с отличие и владее три чужди езика. Сериозна е и отговорна – мечтата на всеки работодател.
Докато.... не дойде проблясъкът на щастието.

Мислите, че щастието не би могло да бъде проблем?

Сега затворете очи и си представете, че живеете в един свят – същият, но малко по-различен, както се пееше в една песен.
Представете си, че няма проблеми – само интересни загадки за разрешаване. Представете си как ставате сутрин в очакване да започне новия ден. Чувствате се в пълен синхрон със света около вас – автобусът идва точно, когато имате нужда от него, а ако закъснее, то причината е, че сте се загледали в нещо наистина удивително. Вселената просто ви изчаква да се насладите на гледката.

Имате въпрос към Бог? Включете радиото – първата песен, която чуете, ще бъде послание – изпратено специално и лично за вас.
А това усещане за синхрон със света не е просто субективно. Вашият ентусиазъм заразява и околните, а енергията ви изглежда неизчерпаема. Лесно убеждавате всеки в своята гледна точка. Няма проблем, който да ви се опре.

Докато, неусетно, преминете границата...

Една даоистка поговорка гласи – ако мислиш, че си разкрил тайната на Вселената, седни на брега и преброй песъчинките в пясъка.
Не случайно споменавам даоизма – тази еуфория е позната за последователите на различни мистични, философски и религиозни движения. И всеки, преминал през нея, от опит научава колко опасна е тя.

Защото катастрофата е неизбежна и следва дълбоката, разкъсваща, тежаща поне двеста тона депресия. Не ви се вярва как божественото може да ви запрати в ада?

Ето един пример от изповедта на Би.
„Този ден (спомням си, че беше петък) в работата си започнах да развивам активна дейност. Сама си възлагах задачи, поемах отговорности, които досега никой не беше искал от мен. Започнах и много да изпипвам нещата и навсякъде около мен виждах недоизпипана или несвършена работа.

Вечерта влязох в противоречие с шефа. Работното ми време беше изтекло, а аз все още вършех нещо, което ми се виждаше важно. Тогава той дойде при мен, каза ми, че си тръгва и ми предложи да ме откара с кола донякъде. Аз отказах, исках първо да приключа нещата, които бях захванала. Той настоя. Влязохме в спор. Тъй като през деня имахме спорове и по други поводи, емоциите ескалираха...

На мен ми хрумна предположението, че той иска да си тръгна, защото е възложил на един колега да прерови и провери бюрото и компютъра ми. Заинатих се. Исках да оставя всичко в пълен порядък, така че колкото и да търси, да не може да намери нищо, което аз не искам да види.

Ситуацията излезе от контрол

Денят завърши с това, че шефът ми извика полицаи, за да ме накарат да си тръгна от работа. Тъй като аз не нарушавах по никакъв начин обществения ред, полицията не можа да му помогне. Аз си тръгнах сама – когато реших, че оставям всичко след мен в пълен ред."

И за децата е ясно – следва поредното уволнение.
Този скандал би трябвало вече да даде знак на Би, че е време да укроти еуфорията и да седне да брои песъчинки. Но не – тя решава да сподели философските си прозрения с две непознати момчета на улицата. Резултатът? Оказва се без мобилен телефон и мр3 плейър.

Би се инати. Отказва лечение. Скандали с лекуващия психиатър, с близките, с приятелите. Накрая животът ѝ до такава степен излиза от контрол, че е принудена да влезе в болница със собственото си информирано съгласие.

Следват месеци депресия. Период, който, дори и да познаваш като петте си пръста, винаги е като за първи път. Дори и да си преминал през сто черни дупки, всеки път си убеден, че този път излизане няма. Усилието да станеш от леглото е непосилно. А и защо да го правиш? Нима светът има нужда от някой като теб?

Дори да мислиш е огромен труд

Иска ти се да имаше копче в главата, с което да се изключиш. Дори и да мечтаеш за самоубийство, то е по-скоро теоретично – изискваните усилия и планиране на подобен ход са далеч над възможностите ти. А и смъртта едва ли е по-приятна от живота. Има ли въобще значение дали си жив, или мъртъв?

А сега си представете, че в дъното на това състояние загубите най-близките си?
„В началото на 2001 г. простреляха брат ми в корема – разказва Би. – Стреляха в него от упор с пистолет, зареден най-вероятно с пръскащ се при изстрела патрон. Аз не можех да си представя, че това е истина, всичко ми се струваше като на кино. Сега като се върна назад виждам, че не съм била на себе си.

През първата половина от времето, през което брат ми беше в реанимацията на Военна болница, в мен имаше някакво спокойствие и оптимизъм. Ходих на църква, молих се и бях сигурна, че всичко ще завърши благополучно. После станах потисната и депресивна. Сега си мисля, че тези две противоположни състояния бяха моят начин да реагирам на стреса, страха, болката и неизвестността.

Брат ми почина след много операции

в началото на април. Няма да разказвам за погребението и всичко друго, съпътстващо една ненавременна смърт. Ще кажа само, че за мен всичко продължаваше да се изнизва като на кинолента, сякаш не бях участник в събитията. Много по-късно до съзнанието ми достигнаха чувствата...

Една година след смъртта на брат ми, през май 2002 г., почина майка ми. Сигурна съм, че тя просто се разболя от мъка. Беше на 55 години. Мина повече от половин година след като майка си отиде и едва тогава аз започнах да чувствам истински болката по нея. Тогава ме заболя и за брат ми. Вече можех да плача истински. Стоях затворена сама в апартамента си, плачех и крещях."

Мислите, че от подобен ад няма изход? Животът отново иска своето – един ден се събуждаш и си гладен. Правиш си закуска. На вас това може и да не ви звучи като подвиг, но за Би това е

първият признак, че адът е към своя край

Само след броени дни вече има нова работа. Следва нов период, в който впечатлява работодателите си със своите умения и отговорност. Може да минат години, преди страшното щастие отново да почука на вратата. Но неизбежно, въпреки поддържащите лекарства, един ден се будиш с нетърпение да се хвърлиш в живота.

Не зная – ако бях на нейно място, щастието би ме изпълнило с ужас, и може би именно този страх ме пази от биполярното разстройство. Може би просто съм късметлийка.

Какво всъщност мисли тя за тази безумна въртележка, в която се е превърнал живота ѝ?
Аз замалко не онемях, когато ми предложи псевдонима си, който да използвам за тази публикация. На пръв поглед – да, това е просто средната сричка от името ѝ. Но „Би?"
Та тя обича болестта си, щом се кръщава на нея! Нима се е сраснала до такава степен с биполярната депресия, че тя е станала част от нейната идентичност?

Но каква е алтернативата – да остане отличничката, която сбъдва чуждите мечти?
Егоистично и лично, аз харесвам Би такава, каквато е сега. Обичам безкрайните ни разговори на какви ли не теми – от религия и философия, до икономика и спомени за тийнейджърските години.

Обичам навика ѝ да ме изненадва

Веднъж, когато бях закъсала, тя ненадейно се обади и предложи да ми изпрати сто лева. „Но защо? – попитах аз. – Дори не съм ти казала колко имам нужда от тези пари в момента!" – възкликнах аз.
„Ами казах си – защо пък не" – отговори тя.
На другия ден преводът бе в сметката ми, а тя изчезна за поредните няколко години.

Сега отново е на ръба на уволнението. Наложило ѝ се да вземе болничен – и щом колегите ѝ научили за диагнозата, последвал неизбежният разрив.
„Да не си посмяла да ме докосваш!" – възкликнала една колежка.
„Ха пък да видим какво ще стане, ако те пипна!" – отвърнала Би, която въпреки всичко не е изгубила чувството си за хумор.
Резултатът – цял месец болничен и работна средна, на температурата на която можеш спокойно да си изпържиш яйца.

Би не е вчерашна – тя пробва всичко. От това безропотно да напусне по свое желание, до това да защитава правата си и да заплашва със съд. Както и да постъпи, ще ѝ се наложи да започне отново в друга фирма. Искам ми се да не беше така, но всички ние се плашим от нестандартното. А хората с биполярно разстройство не могат да ни предложат това, за което копнеем наистина – предсказуеми реакции.

Страхуваме ли се, че лудостта е заразна?

Ако не се страхувахме, щяхме ли да търсим политически коректни фрази, с които да я назоваваме?
Признавам – мен ме е страх. Разбира се, не мисля, че биполярното разстройство може да се прихване. Но всеки път, когато се срещна с Би, настроенията ѝ ми се предават.

Отнема ми дни да си върна емоционалната стабилност (доколкото мога да се похваля с такава). Дали си въобразявам или не – поне си го признавам, и продължавам да я обичам. Винаги ще я предпочитам пред момичето с изрядната униформа, което стоеше на чина зад мен.

А какво мисли тя?
„Минах периода на самосъжаленията, когато питах: защо точно на мен? Сега търся начини за ефективно справяне с полярните си състояния. Лекарствата помагат, но премахвайки симптомите, те не дават отговор на въпроса каква е причината за възникването им. А аз искам да открия пусковия механизъм, за да мога да го контролирам. От известно време ходя на психотерапия – мисля, че съм на прав път. И че съм поредният човек, стигнал по свой собствен начин до истината: всичко започва от себепознанието и себеовладяването.

Вече съм извървяла този път донякъде. Извървя ли го докрай, ще постигна своето равновесие. Трудно ми е да преодолявам вътрешния си подтик, но на кого не му е трудно да преодолява себе си, когато това се налага?"