Не ми се умира

Не ми се умира, мой бели красавецо...
Под бъзова клонка си крия живота.
И рони се цвят дваж по-бял от светкавица
и трижди по-тих от прегръдка с гарота.

Не сварих подковите на Росинанта си
да лъсна до сребърно по калдъръма,
вратата навън да избия от пантите
и в собствени грешки крака да препъна.

Не ми се умира, мой бели красавецо...
Мъгливи воали не мятай за було,
не идвай за мене, не вдигай наздравица
на горния кат в алабастрова кула.

Поплак

Поплачи вместо мен. Аз, след всички разумни компромиси,
и не помня дори как за сбогом се плаче.
Все едно ми е – сбъднах ли правилно Божия промисъл
или в грешни сокачета се забатачих.

Поплачи вместо мен – аз съм вече роднина на птиците.
Есента си нагънах и сложих в багажа –
две листа от червения клен, кехлибар от лозниците
и дъждът, монотонно шептящ по паважа.

Поплачи вместо мен. Дъвче кротко секунди часовникът
и до хапка преглъща ми късото време.
Аз съм пътник и бях си за всичко самата виновникът –
нека моето място друг да го вземе.

Ще ми бъдеш ли дом?

Колко път извървях – по-добре не пресмятай...
Треволяче на вятъра – корен без дом.
От онези, които си търсят местата,
пък дори да е шепичка пръст във разлом.

Колко дъжд изваля, колко буря ме млати...
Би ме град – изпомля ме до голо стебло.
Вечно удрях на камък в скалите чепати
и не случих да чуя: „Добре си дошло!"

Колко малко остана от мене след всичко...
Само стръкче обрулен, премачкан живот.
Аз – една полужива, бездомна тревичка,
дето даже не може да върже на плод.

* * *