Детето искаше да си откъсне небе
Детето искаше да си откъсне небе.
Да докосне короната на дървото.
Протягаше ръчички все нагоре
и гледаше приседналата баба
със ей такива умоляващи очи.
Една жена – добра и непозната,
която там наблизичко минаваше,
го вдигна с едрите си възлести ръце
и то разцъфна в слънчева усмивка.
Откъсна си листенце от дървото
и в шадравана нежно го положи –
нанякъде –
като мечта щастлива –
в откъснато небе
да полети.
Баба ми бухна маята
Баба ми бухна маята.
Ще има пак сецана баница.
Ще лети като птица във въздуха
и баба ще я приземява.
Ще разтяга дрипите ѝ във всички посоки
и ще рисува върху нея
разтопени слънчеви кръгове.
Ще слага с лъжицата трошички сиренце,
оваляно в шепата на яйчен облак,
и после на змия ще я усуква.
Нажежена се задъхва фурната,
гладна за тесто, за подници със баници –
огнена ламя, завързана за къщата.
Гайда рукна, пълна със живот,
че на баницата ѝ е нужна гайда,
душата ѝ наоколо да поразходи
и до небето да я извиси...
Слънцето отлепи мигли от стъклото –
избледня, изчезна, изпари се –
като сецаната, избуяла в спомените баница,
която баба ми въртеше и усукваше.
В рая цъфтят ли кокичета?
В рая цъфтят ли кокичета?
Бели, с криле-крилца като ангелчета,
и ветровито стъбълце?
Сигурно мама ги полива?...
Така им се радваше,
когато пробият земята със човки,
когато главичките им побелеят...
Сърцето ѝ се възраждаше за живот,
за срещи с децата и с внуците.
Скриваше страховете набързо в джоба...
Пролет е! И тя, милата, още ще живее.
Зная, че в рая цъфтят кокичета –
на снежни туфи, на бели сърца.
И около тях цъфти и се тюхка мама.
Като кокичето – с бяла глава, пребяла,
пробила замръзналата почва
на небесната трева.
Да беше се научил дядо господ
Да беше се научил дядо господ
да вижда глаголицата на пушеците от комините
и да разчита земните послания.
Сигурно вече има перде от облаци върху очите си
и се нуждае от светкавична операция.
Сега си играе с фигурки от восък –
от изгорелите свещи на душите,
прави топчета от звезди и ги хвърля...
Господи, ослушай се, поспри за миг
и взри се пак във мравешката менажерия.
Душите ни се лутат неприласкани,
дори и в храма не съзират твоя поглед
и твоята благословия.
Преди да стриеш телата ни на прах
и от тях да замесиш кал за нови телеса,
научи се да разчиташ глаголицата на пушеците
от комините
и да мърдаш устни,
сричайки буквара на земните послания.
Коя е Първолета Маджарска
Първолета Маджарска е родена на 4 август 1955 г. в гр. Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт в Дупница.
Работила е като журналист в окръжния вестник „Димитровско знаме” и в общинския „Нов пернишки вестник”, в „Перник експрес”, „Регион експрес” и „Зона Перник”. Била е кореспондент на в. „Струма”. От 1997 г. е уредник в галерия „АРТ салон” – общински комплекс Дворец на културата, Перник.
Автор е на стихосбирките „Ангел с ахилесова пета” (1997), „Живей сега” (2001), „Детето плаче като Бог” (2006), „Ще се видим в Рая” (2008) и основен съставител на антологиите „Галерия към слънцето” (80 стихотворения и поеми за Перник) и „Духът, който ни сродява” (2009).
Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на
Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.
Добави коментар
Подобни статии:
По-стари статии:
|
Коментари
Продздравления!
RSS на коментарите по тази тема