Слънцето обгръщаше върховете на планината, плъзгаше се по склоновете и я правеше нереално красива.
Искаше ѝ се да запази този образ, да е единственият образ. Искаше ѝ се уханието на свежа есенна утрин да е единственото ухание, което ще ѝ напомня за тази страна. Искаше ѝ се.
Карабинерите я побутваха по гърба и нещо подвикваха.

Емилия, която ситнеше пред нея, се обърна и я погледна уплашено. Анета се опита да ѝ се усмихне окуражително, да ѝ каже с поглед – всичко ще бъде наред, не се притеснявай.
Разбираше я – на парите, които изкарваше Емилия, разчиташе цялото ѝ семейство в България. Дъщеря ѝ беше трети курс в икономическия, синът ѝ все някакъв страшен бизнес захващаше и все я докарваше доникъде, а мъжът ѝ... Емилия просто беше казала – безработен е от години – и толкова. Не бяха разведени, не се и чуваха по телефона. Поне Анета не я беше чувала да говори с него. Всъщност, обаждаше ѝ се единствено дъщеря ѝ, а сина ѝ – предимно за да я попита кога най-после ще започне да изпраща пари. Емилия изпитваше панически ужас, че ще я върнат обратно. Беше готова на всичко, само и само да остане.

Набутаха ги в един тесен, миризлив полицейски миниван и Анета си спомни как преди месец се качваше в автобуса, който трябваше да я отведе към решението на всичките ѝ проблеми.

- Не заминавай – повтори ѝ за стотен път Иван, докато наместваше сакчето в багажното. Бяха ги предупредили да вземат малко неща. Нали отиваха като туристи, за 5 дена, уж... – Ще се оправим, как се оправяхме до сега, не заминавай!

Знаеше как се оправят – неплатени сметки, борчове, непрекъснати лишения. Не помнеше откога не са излизали някъде, не са купували нещо, едно просто кино не можеха да си позволят. Не че Иван не работеше, работеше, но... не стигаше. Кога му платят, кога – не. А пък и нейната заплата на детскоградинска учителка не покриваше само вноските по заемите.
Марти стоеше отстрани и мълчеше. Когато му каза,че мама заминава, момчето попита:

- Защо?
- За да изкарвам парички – това беше единственият отговор, който можеше да даде на сина си.
- Добре – отговори лаконично момчето.

Душата ѝ се сви. Знаеше, че малкият разбира много повече, отколкото те предполагат. Знаеше, че чува скандалите през тънкия панел. Виждаше тъжния укор в детските очи, когато му обясняваше, че не може да му купи желаните кецове, защото няма пари, че не може да има компютър, защото дори парното им не е платено. Знаеше, че Марти знае повече неща, отколкото трябва да знае едно дете на 10. И затова, когато една колежка ѝ каза, че неин братовчед урежда жени на работа в Италия, Анета и за миг не се поколеба. Било незаконно обаче. И това не я притесни.

- Сигурна ли си, че знаеш къде отиваш и какво те чака – я попита Меги, най-добрата ѝ приятелка. – Имаш ли идея какво означава да гледаш възрастни хора?!
- Е, какво толкова, ще правя компания на жената, ще ѝ готвя, ще ѝ сервирам, ще ѝ пазарувам... Нищо различно от това, което правя у дома, при това безплатно.

Меги беше живяла със съпруга си пет години в Испания и се отнасяше с неразбираем, за Анета, скептицизъм, когато станеше въпрос за работа навън.

- Ани, ако имаш възможност да избираш, не избирай къща, избери нещо друго, послушай ме!

Анета си спомни думите ѝ, когато посред нощ ги свалиха от автобуса. Някъде, в нищото, а навън валеше. Наредиха ги в една редица – 15 жени на различна възраст от различни градове, обединени от общото желание да променят живота си към по-добро – и 4-5 мъже започнаха да ги оглеждат.

- Като на животински пазар сме – помисли си Анета.

Имаше четири по-млади момичета, които тутакси бяха избрани и отведени към спрял встрани мерцедес. Мъжът, който ги взе, се спря за малко пред Анета, повдигна брадичката ѝ и изломоти нещо неразбираемо.

- Пита на колко си години – преведе ѝ Даниел, момчето, което организираше „екскурзията“.
- На 40, почти...

Мъжът махна с ръка и отмина.

- Стара си – уточни Даниел, в случай че тя не е разбрала жеста на италианеца.
- Стара за какво? Нали годините нямаха значение – така ѝ бяха казали, – почтена работа е, няма значение нито на колко си, нито на колко изглеждаш.
- За сервитьорки ги избират, искат млади момичета – леко раздразнено обясни Даниел.
- А ние... ние къде ще сме? – обади се жената до Анета. Това беше Емилия, леко пълничка, 54-годишна и много уплашена.
- Вие може да избирате – в къща или на полето.

Дъждът се стичаше по косата на Анета, проникваше през тънкото ѝ памучно яке и я караше да потреперва от студ. Чувстваше се мокра, гладна и безкрайно изтощена. Идеята за работа в къща прозвуча къде къде по-добре. Емилия избра полето.

- О, белла, белисима, кара миа – дъхът му вонеше на бъчва, а ръцете му, груби и настойчиви, се опитваха да наберат нощницата ѝ. Анета, сънена, се опита да го отблъсне, повтаряйки „Но, но, но, плииийз, прего, но!“ Мъжът обаче пухтеше, мачкайки гърдите ѝ, и изобщо не обръщаше внимание нито на умолителния ѝ глас, нито на тялото ѝ, което правеше опити да се измъкне.

В момента, в който Фабрицио се наместваше върху ѝ, лявата ѝ ръка напипа снимката на семейството ѝ, поставена в сребърна рамка на масичката до леглото, замахна и мъжът изпищя.

- Две седмици... Две седмици... ами ако не бях тук? – Даниел ръкомахаше, а от устата му изригваха вулкани от слюнка. – Ако не бях тук какво щеше да правиш? Едвам го навих да не те предава на полицията. Ако не беше приятелка на братовчедка ми, хич и нямаше да се занимавам с теб. Две седмици не можа да изтраеш, а в най-хубавата къща те пратих. Свестен човек е Фабрицио. Голямо чудо – щял да те ухапе, все едно мъж не те е пипал. Да си беше налегнала парцалите, царица на къщата му щеше да станеш. Нали за пари си дошла или нещо бъркам? И бабата, майка му, кротка, по цял ден лежи... Какво искаш, а? Главата ще му разцепва тя, амааа кой ме кара да се занимавам с разни ми ти интелектуалки. Завеждам те при другите на полето и не искам повече да чувам за тебе, ясен ли съм? А, и ми дължиш още 300 евро, плюс другите 1000. Не ме гледай като застреляна. Толкова ми струваше да накарам човека да си мълчи. Да си мислила, преди да удряш.

Емилия много ѝ се зарадва, като я видя. Не можеше да повярва на нещата, които Анета ѝ разказва.

- И какво, карали те да се къпеш и да пишкаш на отворена врата? Пребърквали ти всеки ден багажа? И бабата хвърляла по тебе чинията с яденето? Малеее... И оня мръсник да ти се напъха в леглото, ужас... А ние си мислехме, че сме зле и дори съжалявахме, че не сме избрали къщи. Че то нашето рай бе! Е, вярно, ставаме в 5 и поне по три пъти на ден се налага да се крием в храстите от карабинерите, но поне като се приберем вечер в бараките, сме си свободни. Тук ще ти хареса, ще видиш, пък и няма да си сама. – Емилия ѝ говореше като на малко дете, галейки я по главата.

Затова и сега, когато пътуваха към полицейския участък, се чувстваше длъжна да я ободри, дори с цената на лъжа. Защото на Анета ѝ беше ясно, че единственият път от тук нататък е обратно, към Родината. Може би наистина трябваше да изчака първо да влязат в Европейския съюз, както я съветваше Маги, може би тогава нещата щяха да бъдат различни, може би. А сега, месец и двадесет дена след като тръгна на „екскурзия", равносметката беше – още 3000 лева, които трябваше да платят на Даниел. Искаше ѝ се да може да ревне, но се чувстваше изхабена дори откъм сълзи.
- Престо, престо – карабинерът я побутна грубо.
- Путана – провикна се някакъв, който гледаше как ги свалят пред управлението.
- Ани, хвани ме за ръка, страх ме е – прошепна Емилия.

Анета я хвана, самата тя неуверена, че има сили да извърви пътя назад.

* * *