Малкото сбутано кафе до хотел „Плиска" приюти тяхната спонтанна симпатия. Тя не помни как точно започнаха разговора. Беше нещо за цигарите – за вечно отлаганото намерение на пушача да се избави от този вреден навик. После заговориха за поезия.

Странни и интересни бяха разсъжденията му. Пишел. Не печатал. Взискателен към себе си. На 34 години се смяташе остарял. Мургав, поприведен, с черни като въглен очи, с монголски скули, тесни, капризни устни. Софиянец, копнеещ за ливадите и угарите на Видинския край и за нощните бдения край Дунава до рибарската палатка.

Разказа ѝ за потеклото си. Дядо му бил колоритна личност, месел се навсякъде и във всичко. Несправедливо обвинен (бъркал се в политиката), шест години бил в изгнание. Върнал се примирен, но затаил в себе си нещо – мъдро ли, недобро ли, никой не могъл да разбере, защото починал. На него казвал: „Пази себе си, момче! И се готви – ще станеш баща на гений – тъй показват родовите ни изчисления".

Каза ѝ, че има две деца. Особени признаци на гениалност не виждал в тях. Неочаквано за себе си Тя се видя до третото и тръсна глава, присмивайки се на налетялата я фантазия.

Срещаха се след лекциите ѝ. Чакаше я на тяхната маса в същото сбутано кафе, после отиваха във „Феята". Все разказваше, разказваше – интересно, забавно, учудващо подредено, сякаш пишеше книга и проверяваше на глас ефекта от написаното.

Връщаха се през парка, хванати за ръка. Спираха, за да се целунат. Мълчаха и слушаха вечерното пеене на птичките. После дойде оная нощ, в която посрещнаха зората пред входа на 10-ти блок. Говориха за какво ли не и не усетиха как се изнизаха часовете.

Сутринта бяха първите клиенти на сладкарницата до блока. Закусиха с банички от предишния ден, корави като гьон. Дърпаха ги със зъби и се смееха. Нощта, която бяха простояли пред блока, ги бе свързала с нещо неуловимо. С какво ли? – се питаше Тя. Ах, да!

Ей тъй, както си бъбреха (трябва да е било в някой от малките часове), Той се пресече на половин дума и рече: „Да оставим това. Да поговорим за следата".
И я попита ще запомни ли техните срещи. Тя му отговори, че не обича човешките следи в себе си, защото болят. Оставаше им да бъдат малко заедно. Притиснаха се един до друг и дълго мълчаха, всеки заслушан в другия.

Кой знае защо, Тя се сети за третото му дете – неосъщественото. И трепна, като го чу да казва: „Знаеш ли, още сега ще престана да пуша. То трябва наистина да е гениално. Ще имаш ли сили за това? Жената е непознаваема... И да знаеш, ако е момиче, ще прилича на мене, ако е момче – на тебе. Ти какво искаш да бъде?"
„Момче" – машинално отговори тя, разтърсена от това, че и той е мислел същото.

Изведнъж Той я пусна и трескаво бъркайки в джоба си за цигара, каза: „Не, не бива да става това. Ще се измъчвам, ако знам, че моят гений расте не при мене. А дори и да не е гений, да е просто – дете".

Миражът отмина. Нещата стояха съвсем иначе и нито Тя, нито Той щяха да ги променят.

На другия ден гледаха заедно „Прокурорът" с Йосиф Сърчаджиев в главна роля. Хареса им. После в градинката срещу театъра Той, въплътил се в Джагаровия герой, държа пред нея реч – хубава, страстна. Гледаше към небето, изпъстрено със звезди, сякаш търсеше своята. После я изпрати.

През нощта Тя не мигна. Главата ѝ кръжеше от някакъв непонятен екстаз.

На сутрешното кафе му издекламира нощното си видение за „своя прокурор" – безкомпромисен и безкрайно човечен, нереален за тоя свят. За нейно разочарование, Той не каза нищо. След време тя щеше да получи от него картичка със следния лаконичен текст: „Преди да бъдеш журналист, бъди писател".

Влакът от софийската гара вече набираше скорост. Тя през сълзи гледаше все по-смаляващата се, махаща отчаяно с ръка, фигура на перона.
„Нищо – прошепна си – всеки си има своя път". Сети се за книгата, чийто замисъл беше споделил с нея и за написването на която му беше подарила на изпроводяк дебел подвързан тефтер. Може би в нея ще има страничка и за това, че се срещнаха. Докато има хора, все ще има срещи. И обич, и вяра, и следа...

Само след месец Той дойде в града ѝ. Сега Тя го изпращаше и махаше отчаяно с ръце на перона, докато влакът се скри след завоя. Още не беше се освестила и получи картичка.
„Мила моя тишина, живот драгоценен – пишеше в нея. – Отворих прозореца и погледнах, но теб те нямаше вече на перона. Какво ли бях събрал в този поглед на раздяла, какво имаше в твоя, не зная. Трудно ми е да определя колко бях развълнуван. Животът следваше своя неумолим и невъзвратим ход. Преди следващата гара, вляво, на поляната, зърнах щъркел (първия за тази пролет) и не уловил още мига, видях втория. Двойка щастлива, завършила миграцията..."

Потоци информация и низ от човешки съдби и събития заляха ежедневието ѝ. Писмата му ѝ бяха отдушник. После престана да му пише.

След години разтвори забравен дневник. В него се беше настанило времето, в което бяха Той и Тя, мислите им, мечтите, фантазиите им, краткото като светкавица чувство. Сигурно е написал книгата си – помисли Тя и се упрекна, че не следи книжния пазар. А отвътре нещо я заливаше с вълнение. „Какво ли е станало с генийчето? Би трябвало да го има (беше ѝ казал, че свято следва родовите завети). Дали пък мигът, в който е зачевано, не е проблясък на спомена от нощта пред 10-ти блок?

Нищо в света не е случайно – и тяхната среща, и Прокурорът, който тогава си изваяха, с неговия толкова човешки и бъдещ облик, и прозрението за детето-чудо, което ще преобърне сивотата в слънце.

Животът е съткан от мигове. Дай, Боже, мислеше си Тя, в някой от тях всеки да изживее реално представата си за обич, духовно проникване, споделен свят от фантазии, които защо да не станат истина.

* * *