В тишината белеят кръстове
по хиляди безсмъртни голготи.
И вече късно, ужасно късно е
за нещо да моля отново живота.

А когато тишината заплаче
и блесне стигмата Мълчание,
светулките подпалват здрача
и бяла Вечерница в мен сияе.

Тогава аз съм нечия Луна,
а ветровете - конче еднорого.
И нека плаче тъжна тишина -
засънувам ли, без теб не мога.